Стои,
а погледа отвъд морето
с вълните, гребени, долини.
След всичкото й ходене,
разходките на вятъра впрегнати по хълма,
запълват празнотата от въздишки.
И той от своето пристанище
я впримчва като пожелание в косите
по устните й мълчаливо луди
едни огромни ококорени очи лежат в краката й
и гледат в нея - въглени.
Два бързи коня
изриват два въпроса като мълнии - кого да избере?
защото тя не съществува,
... остава вятъра.