автор: Albatros

Защото аз излизам всяка есен
и цял живот към теб пътувам все,
с два десни прави вятърът ме снесе
на автостоп по Ломското щосе.

Щом слънчицето легна върху хълма
като болник, увит с три ката шал,
душицата ми вече беше пълна
с необяснима есенна печал.

Да те открия – няма как, изглежда? –
фенер запалих, сетне лампа с газ.
И тръгвам пак от Връбница – в Надежда,
на Върба в сряда да те диря аз.

Да бях от Чад избягала маймуна,
по-лесно щях да стигна жив до Лом –
и там – където лей се тих бял Дунав,
за тебе да вдигна своя светъл дом.

Край мен летят жигулки, мерцедеси,
каруци от мангалския кортеж.
Единствен ме попита: – За къде си? –
размазан на асфалта таралеж.

Стърча без теб – самотен, на шосето.
Къде ме води Ломското шосе?
И аз не знам. Навярно там, където
реката всички нас ще отнесе.

Блазе томува, който има стряха!
Вземете ме? – че почва да вали.
Защото инак цял живот ще махам
със топла длан след вашите коли.