автор: Boryana

На 21.10.1912 г. край родопското село Алмидере полковник Серафимов и 21 Средногорски полк не приемат дадената им заповед за отстъпление, за да спасят беззащитните български села от разправата на настъпващите срещу тях турски войски. В тридневната битка оцеляват малцина. Последната им молба, преди да влязат в бой, е да изиграят едно хоро.


Отвъд хълма отекваше лаят на пушките.
Тежки топове злобно се давеха в утрото.
А отсам, на поляната, на мъглата под пушека,
те играеха. И в себе си сякаш се срутваха.

Те играеха. Бавно, и тежко, и вгледано,
диво мъжко хоро. Сухо мъжко прощаване.
Гайдо, вий, оплаквачке! - като за последно..
Братя, удряйте крак! Че мъже ли сме, мамка му?!...

И хорото се виеше. Раменете преплетени
се подрусваха леко, с писък гайдата молеше…
Но не трепваше мускул по лицата им спечени
Земьо…празник е днес. И курбан ще ти сторим!

А пък можеха, можеха да са много далече…
Хей, полковник, началство, не гледай виновно!
Ний сами си избрахме да сме тука, човече…
Избърши си сълзата - офицер си, за Бога!

Вече падат сланите… Но прибрахме нивята.
Ще изхранят децата през зимата булките…
Ще те пазим, началство! Ти кажи им, когато
си отидеш във Българско, че останахме тука.

Да не падат безсилни като шума попарена,
а да белнат лица под забрадките черни,
да излязат сред село, за ръце да се хванат
и хоро да извият- като нас - за последно.

Ний ще видим… все някак…ей тамо - отгоре.
А когато заплачат, им продумай изтихо:
„Бяха прости селяци. Но останаха в боя.
И играха хоро. И в смъртта победиха.”