Бях в душата на планината.
Нозете ми тънеха в нежна вода.
Високо, високо над суетата,
се разхождах със млада река.
Брегът бе посипан с дневни звезди.
А в джоба си криех нож и въже.
В чакъла оставях виновни следи.
Но никой за нищо не ме кореше.
Бяхме двама - само аз и реката.
Аз бях мракът. Тя - светлият рай.
Тя бе всевечното земно начало.
Аз - смъртник, стигнал до края...
Но в края върнах на Бога съдбата си.
И реката със мене потегли обратно.