И колкото да кърпя часовете,
не стига времето стихът ми да покълне...
Уж вдъхновение греба със пълни шепи,
а е бездънна бъчвата,която пълня...
Като Сизиф търкалям я нагоре
по билото от думи и куплети.
И сам на някой връх ще пусна корен
ведно с изкоренените дървета...
Затисната в прегръдките на вятъра,
душата ми със вятър ще се пълни...
И както често става със приятели;
ще мине облак и ще ги погълне...