автор: Narwal

- Аз бях омъжена и имах две мъжки рожби – Момчил и Светослав. И двете ги взеха.....Убиха мъжа ми. Очите ми пресъхнаха от сълзи, но реших да ги намеря. Имах приятели турски рибари. Помолих ги да ме заведат в Константинопол , уж че съм тяхна робиня, за да да потърся децата си.
Рибарите изпълниха молбата ми. В Констатинопол обаче успяха да ме заловят и ме продадоха като робиня на пазара. Купи ме онзи алжирски главорез – Хайредин Барбароса. Най-странното беше, че този кучи син говореше, моя език и то .... като българин. Някои говореха, че бил еничарин от България. Като гледах на какво бе заприличал един мръсник си представих какво сега става с момчетата ми...Питах се „Къде ли е сега майка му?!” Питах се..., но той не се питаше...Физическите болки, които изпитвах бяха нищо. Аз дори не ги усещах. Болеше ме, ...ето тук – и Мария посочи сърцето си. Преглътна и продължи:

- Сега разбирах онази жена от Анхиало, които моите сънароднички сравняваха с древната Медея. Тя е била права! Заклех се да не позволя от моите деца да направят такива изчадия. Заклех се да не позволя никога повече тези изверги да унищожават нашите най-свидни съкровища. Реших да намеря сила, която да ги спре. Хайредин беше спечелил благоразположението на султан Сюлейман, когото Вие, Ваша светлост нарекохте „Великолепни”. Ако „великолепното” бяха разплаканите майки и потопените в кръв християнски земи, съгласна съм с Вас. Той нямаше мяра в това отношение. Но мен не можеше вече да ме смаже. Нямаше как. Животът не ми принадлежеше. Аз нямах какво да губя. Загрубяха ръцете ми. Загрубя сърцето ми. Очите ми вече виждаха ...черно и бяло. Реших обаче да не им се дам толкова лесно. Хайредин във всичко имитираше султана. Имаше си собствен дворец, собствени еничари и разбира се ...собствен харем. Той виждаше омразата в очите ми, но не ме наказваше. Сякаш нямаше сили да го направи. Опитвах се да го отровя,да забия нож в сърцето му, докато спи, но се спирах винаги в последния момент. Тъкмо замахвах и виждах личицата на ....моите момчета. Та нали и той е един от тях. Та нали и той можеше да е мой брат, ...мой син, ...мой любим. Какво преобръщаше душите на тези нежни създания, за да стане слуги на дявола?! Така и Господ не ми отговори. Реших да избягам от него и да продължа да търся децата си. Отдаде ми се възможност по време на тунизийската кампания. Император Карл V бе изпратил срещу Хайредин могъщ флот под командването на стария адмирал Андреа Дореа. Хайредин без да се замисли тръгна срещу него. Колкото и да го мразех трябваше да призная, че беше храбър мъж и добър моряк. Винаги виждаше слабостите на противника и моментално се възползваше от тях. Бе израснал в морето и познаваше неговите капризи. Затова и толкова бързо се издигна до такъв висок пост. Хайредин реши да ме вземе със себе си на кораба. Виждаше, че разбирам от морското дело и леко понасям живата на море, беше му интересно как ли ще се удивя като вида поредния му боен успех. Не знам защо, но искаше да ме впечатли. Аз обаче реших да се възползвам и да избягам при испанския флот. Веднъж при една среща на кораба на Хайредин с флагмана „Санта Ана” се подготвих, облякох мъжки дрехи, запасах дълъг моряшки нож и приготих една от лодките, които влачехме на буксир за себе си. Хайредин обаче изглежда бе усетил това мое намерение и тъкмо, когато се прехвърлях през борда ме хвана за ръка и заби черните си очи в моите. Инстиктивно извадих ножа и замахнах да го забия в сърцето му, но се забавих и той хвана ръката ми. Ножът ми само го поряза. Той облиза кръвта си и ме погледна отново. Сега обаче очите му бяха други, непознати за мен. Сякаш се бе преобразил. Поне в тези очи сега не виждах онзи османски звяр. Беше станал отново онова момче, което е играело някъде по българските земи. „Бягай!”. – извика той и ме пусна ръката. Скочих в лодката, а той сам ми освободи въжето. Загребах с всички сили към корабите на християнската ескадра. От доста години, които не можех да преброя отново чувставх свободата. Колко странна бе тя?! Така и не знаех какво ме чака. Но отново надеждата да намеря децата си бе запалена в мен. Отново бях Мария. А това не беша малко. – Мария отпи глътка вода медния стакан, оставен на палубата на галерата и продължи: