автор: rumpel

И подлудели от любов щурците,
запяват с теб, Измислен Непознат.
Блестят в обсидиан и антрацити
звездите над един вълшебен град.

Отнякъде далеч на хоризонта
се появява в плахост самота.
Защо за всичко косът ми напомня,
но в тебе виждам само суета?

А ти решен докрай да не приемеш
приятелски подадена ръка,
съвсем хлапашки, негостоприемно
отхвърляш допира й, хей така.

Защо ли бяха стиховете нощем,
заключени сред огнени мечти?
Изгубеният хоризонт все още
изправен между двама ни крещи…