автор: nikikomedvenska

Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, който посадих,
из корен някой снощи ги осече.

Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.

Сега ви гледам с тия две очи,
отдавна преживели всяка клада.
Душата ми, родена да горчи -
вземете я! Поне да ви присяда!

Халал да ви е празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гол ще ме приеме...