автор: azzurro

Всяка къща си има образ и послание. Кой не го е забелязвал. В старите махали можеха да се видят какви ли не къщи, но имаше една, която ме привличаше със странноста си. Всеки път я поглеждах и не можех да открия, кое я прави различна. Един ден се спрях, реших, че работата за мъничко може да почака. Загледах се отдалеч.
Тя стоеше висока, като срязан трапец или кораб, на който носа завършваше с високи прозорци. Те гледаха вперени в хоризонта, а носът сочеше точно на изток. Бе построена в самостоятелен парцел, някак извън околните къщи, насочена към изгрева на слънцето, сякаш готова да тръгне да го посреща или по скоро да отплува.
Продължавах да я наблюдавам; тогава открих още нещо и разбрах какво ме е смущавало. Прозорците на всички къщи бяха хлътнали навътре, обрамчени с первази, да предпазват стъклата от дъжд и вятър, да им правят лека сянка, зад която някой може тайно да поглежда. А тези, тези бяха наравно с мазилката и създаваха илюзията за стъклена стена, по която се плъзга погледът. Разбира се! Сега открих! Това създаваше някаква игра на светлината. Тя преминяваше през тях пълноценно през цялото време на деня, можеше да се отразява, да играе с нюансите и цветовете в зависимост от това дали е мрачно, слънчево или дъждавно. Денят бе зимен, слънцето оскъдно, аз стоях и зяпах, разкривайки пъзела постепенно. Светлината, леко замръзнала, се припичаше, като че опряла гръб в стъклата. Странно. Някой внимателно и целенасочено е мислил и подбрал парцела така, че срещу къщата и след много години да не се появи друга, която да й попречи да гледа всеки ден изгряващото слънце. Намесил се е и архитектът - проектирал я триетажна, с високи тавани, почти без орнаменти отвън, изчистена, за да остане в аеродинамичната си форма, по която вятърът изненадано да се пързаля и да няма възможност да се закрепи. Значи е видяла около 32 485 слънца за 89 години, изчислявах глупаво. Тя стоеше непроницаема срещу мен и аз срещу нея. Тя, висока около единадесет метра и аз, със своите скромни има-няма метър и шейсет и пет. Естествено, не ме забелязваше, а и нямаше защо. А аз я гледах и исках нейната история от изгреви. Тръгнах си. Знаех, че ще се върна.
Ако можех, бих написала ес ем ес с хиляди въпроси, отправени към къщата, а тя да ми отговори. Невъзможно. Оставаше да гадая. Един ден, притеглена от нея, аз се върнах. Този път се опитах да я приближа и опрях гръб на стената. Неочаквано почуствах или си въобразих, че чух зад гърба си глас:
- Какво искаш да научиш?
Стреснах се. Нима това беше отговорът на ес ем еса? Но не се обърнах. Продължих да стоя в очакване:
- Искаш да знаеш защо съм такава странна, нали? И аз забелязах, че ме наблюдаваш. Трудно е за обяснение и дълго. Съвремието не се интересува от стари истории.
- Напротив, харесваш ми. В теб има нещо, знаеш го,- чух се да и казвам. Ако някой ме гледаше отстрани щеше да си помисли, че съм от ония лудите, дето си говорят сами.
- Никой никога не ме е питал. Хората ме приемаха такава каквато съм, - продължи тя.
Вече зъзнех от студа и острия вятър. Но той като че поспря да се пързаля ехидно край нея и се сви на кълбо в краката ми.
- Замръзваш! - прошепна къщата. - Вътре в мен е топло и уютно, но не мога да те поканя. Това го правят други. Върви си! Ела утре! Денят започва да се увеличава. Ще има повече светлина и няма да ти е толкова студено. Остарявам и все пак искам да разкажа нещо за себе си.
Тръгнах си. Не спах, вечерта ми премина във въртене и очакване на утрото. Бързах. Единадесет часа. Този път си носех термос с чай, поне той да ме стопли. Погалих стената и се опрях, както предния ден. Чух отново онзи тих глас, като от нищото. Започна бавно:
- Нали знаеш, хората сътворяват паметници, когато скръбтта е неизлечима. Аз съм нещо такова, но по различно, както сама забеляза. Аз съм паметник на живота, който въпреки скръбта трябва да продължава. Разбрах го по-късно, когато се заговори за това. Отначало чувах недомлъвките, докато гостите с тежки стъпки изкачваха стълбището ми. О, не знаеш как изглеждам отвътре? Да не се отплесвам, времето върви.
Мълчах.Не смеех да мръдна, да не разваля магията. Този път стоях на завет и слънцето ме напичаше, като мартенска котка. Стана ми топло, весело, развих шала от врата си и примижах в очакване на още.
- Силни ръце иззиждаха стените ми, здрави греди стягаха тялото ми, а край майсторите сновеше дребничък човечец с леко наклонена на една страна глава и кротко ги подканяше. После ги черпеше с вино от неговите лозя. Звънеше смехът на младите и здрави мъже. Само той не се усмихваше. Погледът му ме обливаше всеки път с любов, докато растях. Чувах го да си говори с архитекта, че ме иска такава - с изправена гръд и прозорци, големи и високи, да поемат до последно всяко късче светлина с началото на деня. Така се родих красавица. Остана последно да ме нагиздят с цвят. Помня него ден как той дойде. Нямаше никой. Влезе вътре в мен. Обиколи ме и застана на прозорцте. Дълго се взира през тях, а от очите му закапаха сълзи. И днес ги пазя. Попиха в дървото и останаха там завинаги. После го чух да казва на глас: “ Искам да бъдеш в най-яркия цвят оранжево, да те забелязват всички.” След това си тръгна и повече не се върна. Не останах дълго сама. Вътрешността ми скоро се изпълни с малките стъпки на деца. Две момчета и майка им. Населиха ме с радост . Бедничките, разбрах, че баща им го убили по време на войната и останали без дом. Бяха роднини на този мъж, който ме сътвори.
Обърнах се и я погледнах.
- Ха, какви ги разправяш? Ти цялата - подарък от съдбата?! Кой прави това ? Сигурно е бил голям богаташ?
- Не, не, не. Не беше такъв, не го съди! Беше арменец. Беше човек с голямо сърце. За сина си ме направи, - усмихна се сякаш виновно къщата. - Нали знаеш, мъката е особено нещо. Хората градят паметници в такива случаи. Бащата съгради къща за сина, когото не можа да види голям мъж. И тогава, мило момиче, покани там да живее вдовицата на... Не бързай, знам какво ще ме попиташ. Загуби го.
Мълчах. И изведнъж чух:
- Самоуби се! Застреля се!
Сякаш получих изстрел в гърба. Обърнах се рязко и вдигнах глава към прозорците.
- А сега те моля да си вървиш !- каза тихо. Сякаш не й достигаха сили повече. Може би утре,- добави за последно и замлъкна.
Тръгнах си, стресната от този обрат. Нямаше как да я утеша, не бе човек. Прибрах се премръзнала, захвърлих палтото, а мислите ми за нея не ме оставиха на мира дори под горещия душ. На другия ден хукнах отново. Тябваше да съм там. Отново носех чай, само дето не можех да й предложа. Навън бе мрачно, ситна суграшица бръснеше по улиците и прогонваше хората. Стигнах запъхтяна:
- Тук съм,- прошепнах.
Посрещна ме беззвучието на тишината. Погледнах нагоре към прозорците. Изглеждаха черни, студени и безмълвни. Отблъскващи. Побиха ме тръпки. Не само, че изглеждаше безцветна, усещах, че не ме искаше. Заотстъпвах назад и все по- назад, докато побягнах. Това не ме отказа. Тя продължаваше да мълчи мрачна и затворена в себе си. Не можех да си отговоря защо. Изведнъж ми проблесна. Причината бе липсата на слънце. Та аз разговарях единствено, когато блясъкът му се отразяваше в прозорците - нейните очи. Трескаво следях прогнозата и проклинах зимата. Чаках. Мърморех за февруари, че колкото е къс, толкова и зъл. Чак след седмица се появи малка надежда. Този път не бързах, бях тръгнала със смесени чуства и малко страх. Последните дни на зимата се изнизваха и капчуците пееха нетърпеливи под силното слънце. Погледнах отдалеч. Онемях, та тя ме чакаше. Сияеше и примижваше леко срещу ми. Засмях се и приближих.
- Съжалявам, не исках да те плаша. Забравих да ти кажа да не идваш, когато е мрачно. Тогава онемявам. Тогава съм друга, невиждащта, сляпа. Подпри се на мен. Очаквах те днес.
Изведнъж ми стана топло и пролетно. Залепих се за нея и зачаках.
- Знаеш ли, хората са тези, които пишат неписаните закони на коравосърдечието и злината. Има две неща в света които са безгранични, - започна къщата,- любовта и човешката низост. Ти какво знаеш за любовта?- неочаквано ме попита тя.
- Мии, аз... - Всъщност какво знаех. Замислих се. - Ами влюбват се, женят се, обичат се. - Какво още трябваше да знам. Май нищо. - Натискат се по улиците и по стените на къщите! - Опитах се да се пошегувам.
- Охх, - чух тихата й и насмешлива въздишка.
- Какво искаш да ми кажеш, че нищо не разбирам ли? Ехе, с колко момчета съм била, - едва ли не работата тръгна към хвалене.
- Питах те за любовта, а не за някакви си чук и чао. Знаеш ли колко много съм ги виждала, да ми отъркват стените. Ти какво си мислиш!?
- Добре де! Май наистина не само аз не разбирам, ами светът стана такъв. Бърза консумация на чуствата. Нещо като в голям Мол – отиваш, плащаш, тръгваш си. Само дето още не са направили да си я купуваш с кредитна карта.
- Хубаво си приказваме с тебе. Днес ще те видя по-добре. Някой горе бърше прозорците ми,- гласът и странно звънтеше.- Арменците, - захвана отново тя, - бяха хора с тертип. Не че българите не бяха. Едните обичаха едно, други друго. Имаха се помежду си. Но не правеха едно; не се женеха едни за други.
- Какви ги приказваш ? Измисляш си!- извиках възмутено. - Искаш да кажеш, че е битувала подобна глупост. Но защо?
- Да не се смесва кръвта им. Така казваха. Макар че, за мен кръвта е като добрия хоросан - ако е добър, какво му пречи да се смеси, нали пак ще държи здраво къщата. Ако е некачествен и да го смесваш и да не, все тая. Знаш ли, понякога си мисля, че хората са направени от пикня.
- Защо мислиш така?- стреснато и отговорих.
- Защото първо пикнята разяжда като злобата и ненависта, и второ направените от нея са подлеци. Не малко мазилка изпада от мен от такива.
Слушах замаяна, никой досега не ми беше говорил така за хората.
- Съдбата и съвестта живеят отделно. Никога не се срещат, защото са много заети, но се знаят. Когато се случи да запушат гласа на съвеста, тя си отива завинаги. Тогава съдбата приготвя най - студеното си блюдо, приготвя го дълго, може да е и с години и те чака да забравиш какво си сторил, за да може да ти го сервира в точното време и неочаквано. Това блюдо от менюто и се нарича “възмездие.”
Потръпнах. Нощите ми започнаха да се превръщат в сънища, прожектирани на екран. А аз - въвлечена като участник. Сънувах, че някой искаше ръката ми. Аз го убеждавах да ме почака. Причината бе да нахраня глудница мършави, озверели кучета. Но вместо да подам хляб в устите им трябваше да запълвам с него зейналите дупки по гърбовете им, а хлябът все не стигаше да ги запуши.
Пролетта не можеше да чака повече уговорките на зимата за още малко студ. Развихри се и измете и последния мрачен ден, а заедно с него и сънищата ми.
- Обречените остават завинаги в капана на своето време. Остави ги в мир! - така ми каза къщата. - Не се обиждай! Аз съм като самотен фар в морето от хора, събития и време.
Странен е животът и мислите покрай него. Изглежда имат силата да се превъплъщават в послания, отправени към пространството, а след това да се връщат най-неочаквано като отговори. Енергия, както се твърди напоследък. Прибирах се, а в главата ми незнайно защо натрапчиво звучеше песента на Шер “ Има ли живот след любовта “ ?