автор: genab

В изгрева на века,
в края на лятото,
погребах последното приятелство.

То не беше страшно предателство,
като продажбата на родина.
То не беше окопна история,
ранен да те оставят сред мините.

Моят другар се удави горе,
на златната треска в пороя.

А бяхме
селски хора, естествени,
със идеи и съмнения,
с възторзи и прегрешения.
Бяхме хора лирични.
И се обичахме,
въпреки словесните полесражения.
Пряко всички тъмни субекти,
чернозема край Искър,
кърмил ни е с човечност.

Хрясна в корен
полувековният сговор

И сега,
като оня древен пророк със фенера
търся хора...
Тълпата ме сочи с ирония.