автор: kasiana

(фентъзи)

         Старши помощник-капитанът на AURORA Питър Соларис чакаше с нетърпение Алекс Магнум да се върне от деловата среща с главнокомандващия на европейските военноморски сили, защото предчувстваше, че половингодишното им киснене в устието на река Маламоко най-после ще свърши. Бяха приключили успешно работата върху няколко екопроекта, но Питър мечтаеше за мисия в открито море…

        На палубата излязоха Апостол Раев и Имеона, които оживено разговаряха. Последните лъчи на слънцето проблясваха в косите на девойката, а лекият вечерен бриз ги пилееше палаво по раменете ù…Питър от месеци живееше със странното чувство, че незнайно кога и къде красивата българка е прекосила неговото духовно пространство…

         Това усещане се появи у него след пристигането ù на яхтата...Питър неочаквано започна често да сънува някакъв невероятен сън, в който той се оказваше в планински скит…Там стоеше близо до девойка, която разговаряше с мъж, обгърнат с тъмна пелерина… Неочаквано лунен лъч се спускаше от тавана, докосваше виолетов кристал и задействаше невидим механизъм, който отваряше процеп в скалата… Тримата влизаха в импозантна пещерна зала и сядаха на каменна софа…Девойката свиреше на флейта и пееше…Когато и последният звук от песента затихваше, измежду два сталактона, излизаше възрастна жена, с осанка на жрица. Мъжът с пелерината, чието лице не се виждаше, отиваше при нея…
         Питър оставаше при девойката, безмълвно съзерцаващ изумрудените ириси на красивите ù очи и омаян от тях, галеше нежно с дъха си дългата ù тъмноруса плитка, достигаща до средата на ризницата ù, изплетена от тънки нишки мелхиор…

         Странното беше, че този сън се появи, преди още Питър да бе видял Имеона…Тя стъпи за пръв път на яхтата една привечер, докато старши помощник-капитанът спеше, защото му предстоеше да бъде вахтен офицер през нощта… И когато рано сутринта от капитанската рубка я съгледа, че излиза на палубата, се учуди, откривайки поразителната прилика между нея и девойката от съня си…

         Но имаше и нещо друго в нея, което все още не успяваше да разнищи…Не проумяваше защо я чувства толкова близка. Имеона не приличаше на нито едно от момичетата в живота му…И все пак, тя озонираше трайно дните и нощите му по странен начин…

         Семейството на Питър бе многонационално. Бащата му, Георгиос Соларис, бе с гръцки корени, майка му Мария бе българо-италианка, а италианската баба имаше далечна английска жилка. Затова още от дете Питър говореше и трите езика, защото всяка от бабите му се стараеше да научи на своя език малкия лъчезарен пъстроочко с черни палави къдрици и весел нрав. Те отрупваха с обич и внимание и брат му Марко, когото някои жени в семейството наричаха, кой знае защо, Святото дете…
         Марко и Питър малко си приличаха. Марко беше русокос, сивоок и тих. Рядко се включваше в лудориите на Питър и приятелите им във Венеция.

         Но когато биваха на гости при българската си баба Здравка, която живееше в едно красиво курортно градче в Родопите, Марко се преобразяваше и Питър не можеше да го познае, защото там батко му винаги се изявяваше като лидер в игрите с жизнерадостните родопчанчета.
         Тогава Питър тъгуваше по своето Синьо - италианско Mare Adriatico и за корабите, които му липсваха в Родопите.
          В същото време Марко трепваше при всеки звън на чановете в планинските усои. А когато пред погледа му попаднеше Орфеевото бледолилаво цвете, той сядаше наблизо и сàмо го съзерцаваше с поглед… Не смееше да го докосне с ръка, защото баба им Здравка бе казала, че то е ендемит ( рядко срещан биологичен вид) и единственото цвете в света, изпадащо в анабиоза (мнима смърт), заради което хората от древни времена вярвали, че в него се крие тайната на безсмъртието...А римските императори идвали в Родопите да му се поклонят…Дори го изсичали на монетите си…

         Когато бяха малки, Марко и Питър мечтаеха, щом пораснат, да покоряват с подводници морските дълбини или със свръхзвукови самолети да порят небесните висини. Но едно лято баба Здравка заведе двете си внучета в Бачковския манастир и на Кръстова гора…
         И Марко реши да покорява Духовните простори на Христовата вяра…Завърши Духовна академия в Италия, получи епископски сан…А преди няколко години започна работа в хранилището на тайните архиви на Ватикана…

         „Утре Марко ще води неделната литургия в катедралата „Сан Марко” във Венеция – каза си Питър, - а аз няма да мога да отида, защото Алекс ще се върне едва след обяд…Но пък мога да го поканя да дойде тук”- досети се той и поривисто взе мобилния си телефон, след което написа кратък SMS до брат си.


Следва