Учудена тъгата в мен наднича.-
Би трябвало да плача, а се смея?!-
По-бистра и от язовира Тича
аз повече от всякога живея.
По-пъстра от ефирна пеперуда,
по- свежа от тревица нежноросна.
И вън от всякакви мечти-заблуди,
че всички вас стихът ми ще докосне.
Признавам – не се боря за отличен,
а само искам радост да накитя,
дочула глас: „Не спирай да обичаш!
Ти, само от това ще бъдеш сита!”
И затова сред римност ще остана,
в изваяната буквена пътека
към онзи малък връх, напомнящ Сланник.
Небързаща. Без планове. По-лека.
Радостина Драгоева
03.10.2012 г.