автор: Obgru6tane

Всъщност адски ме бива да разбирам жените. Може би не съм се родил такъв. Май стана с времето. Или отведнъж се отключи в мен?
Жените не са мистерия. Нито безгранични като Вселената, Космосът и всичко останало. В момента, в който повярваш, че можеш да ги проумееш, ти си готов за тях.

За себе си знам, че не искам да разбирам всичките им дребни страхове и терзания. Тя е скарана с майка си или с най-добрата си приятелка...или с бившия... или сега отглежда бъдещия си бивш? Не ме интересуват детайлите, не ги слушам, когато ме заливат с думите си. Защото ги разбирам. Те не искат от мен да зная. Само да помълча вгледан в тях. Да ги поглъщам с очи, да кимам, да се натъжавам и ядосвам с тях. Искат да съм продължение на емоциите, които ги заливат, а слабите им женски тела са непосилни да ги задържат само за тях и дори да ги изразят целите. Те искат да ги пренесат някому, да го заразят, за да отпушат канала и помията да се оттече.

Не знам дали искам да разбирам жените. Може би това е моят начин да се слея с тях. Защото това е целта на всеки мъж. Излизаме от тях и после цял живот се мъчим да се вмъкнем обратно. Правим се на потентни мъжкари, чукаме ги, проникваме и унизяваме, а се молим единствено поне за жалките ни 5 минути напъни да се върнем обратно...

Жените носят разрушението в себе си. Уж даряват живот. А прекарват дните си в опити да разрушат всичко. Но Природата е мъдра. Затова ги е създала така, че почват от себе си. Не познавам жена (а искам или не, аз познавам много жени), която да не умее да се самоунищожава. Оправдава се с хормони, с времето, с родителите си, с връзката си... После дозабива сама кола в гръдта си. Това, което разбрах е, че те просто са... щастливи така. Влечението към драмата е тестото, от което са замесени. Съчувствието към собствената им трагедия ги прави доволни. Те страдат – значи са достатъчно сложни, за да бъдат способни на страдание.... Те се самоизпепеляват... А след това се раждат от собствената си жар. И навлизат в новия си цикъл. За да кървят наново като във вица за животното, което всеки месец кърви, но не умира. Каква шега на Природата! Колко сарказъм в милите хормони...

Жените носят разрушението в себе си. Както и живота. Заражда се в тях понякога напук на волята им и си къкри там, докато не стане готов за трапезата на живота. Чувал съм, че единственото същество, което агонизира, докато ражда, това е жената. Как да не го повярваш. Това е драмата, която закодират в гените си. Това е компромисът, който правят, за да дарят живот – мъчат се да застрашат своя. Така само могат да се отдадат на щастие – ако няма болка и страдание по пътя, значи е недостоверно да има и щастие. Ето така разсъждава умът им. Чудя се откъде толкова вина и самоомраза в крехките им нежни тела.

Ако една жена някога ви се види слаба, то е защото сама го е решила. Никое друго живо същество не би оцеляло във вихъра на толкова болка, емоции, страхове и самообвинения, та после да ме убеждавате, че били те слабия пол... Тяхната привидна крехкост е като красотата на хищното цвете. Привлича те, ухае ти, възхваляваш мига и природата, че са те срещнали с него... А в следващата секунда то захапва и убива. Ако си насекомо по природа – загубен си. Много мъже са насекоми. Пърхат глуповато около причудливите женски и се сервират за вечеря за своя собствена почуда. Според мен си го заслужават. Ако си избрал да бъдеш гадинка, трябва да си готов да те премажат като такава. Справедливо като всеки природен закон.

Жената е създадена за набези. Проникваш в нея, но тя е готова. Във всяка жена зее празнина. Понякога един потентен мъж стига, за да я запълни. Естествено, никой от нас не е в състояние да я изпълни задълго. Не се лъжете. Вече не говоря за секс. Звучи като секс, защото той просто отразява същността на нещата, пък а дано някой се досети за аналогията. Но жената като съществуваща бездна – това е нейната мистериозна същност. А понякога и простото присъствие на мъжа, колкото и еректирало и надеждно да е то, пак не стига. Все пак може би жената наистина е много по-сложна от нас (не, не ѝ завиждам за това). И когато достигне определен предел на сложност, вече ѝ е време да запълни празнината със зародиш. Това е слабата ѝ надежда да подели собствената си объркана комплицираност в две тела. Та дано ѝ олекне. Дали наистина се случва така? Може би понякога да. А друг път просто доразвива майката в себе си и в това крехко тяло навлиза поредната нова същност, която да привиква нови драми в живота й.

Защо все пак ги търсим? Защо ги желаем, защо спим с тях, живеем с тях, правим им деца? Какво в тяхната празнина ни кара да бъдем самоунищожително пърхащите насекоми, с които те да се захранят?
Май извратените психологически теории ще се окажат верни. Мъжът, като Нейната противоположност, винаги ще я желае, както момченцето иска да е с мама, да пие от гръдта й и да е едно с нея както е било някога, в утробата й. В тесния малък свят, където не си съвсем себе си, не си нито самостоятелен, нито свободен. Но не ти пука. Защото имаш всичко. Защото никога не си сам. Защото си щастлив.

И ето защо мразим жените – след като са ни дарили с всичко това, са взели, че се ни прокудили. Имали са наглостта да ни родят! Сякаш с раждането са причинили болка само на себе си...

Жените са сложни. Но не и неразбираеми. Просто за да ги проумееш, трябва да признаеш. Собствената си детска слабост. И тяхната привлекателна, извратена, мазохистична сила.

02.11.2012 г.