Синьото небе на Тракия,
(когато съм тракийка)
прегаря някъде до бяло хоризонта,
разперен като спомен,
тъй далечен.
Безоблачен.
Така се научавам
да уважавам всички сенки
във странни форми, махащи с крила
и листи на разсеяни лозници,
предчувствие
за есен,
и спасение
във безотказната равнинна жега.
Така се научавам
да броя:
помежду сенките притичвам
редувам светлото и тъмното,
като във старогръцки мит,
без положителен герой.
Посоката не сменям
и вървя,
а старите дървета със короните,
шахматните асми по тихи дворове,
и даже скромни храсталаци рози,
са пътища, осеяни със избори
и спомени,
макар и чужди спомени.
Лозата ме отделя от небето.
И добре.