автор: tintiri

Не знам кога си ни родина.
Когато твоите стада,
ята, добитък,
идат в дар
от кланици на камиони
за към черва на милиони;
когато твоите поля,
поля и ниви са засети
с касети хляб,
стоварван топъл
в безспирен продоволствен тропот?

Това ли е да си родина?

А скритите пътеки – патос
от времената с бесилата,
със черните забрадки
на мама, скулите на татко,
очите сухи
на сестрите
и братята ни по горите?
Поетите са ги възпели.
И сме ги чели и прочели.

Сега сам бог
ни е виновен
дългът, синовният, че стана
за бащинията прехрана
или че дъщерната сгледа
отива чак отвъд съседа.
И бог ни е виновен, дето
продаваме си и детето
през девет царствия в десето,
през четири морета в пето.

Богоизбраната родина.

В безбройните ни коридори
стада, стада, стада от хора.
Един крещи –
стотици тръпнат.
И вземат, че с връвта му пъпна
подир речта му го обесят.
А сетне и му турят песен.

И ти на всички си родина.

На всеки, раждащ се отново
във твоите недра,
предлагаш същата гора,
небето с същата отрова
в безкрайно сините простори –
роденият се ококори
и стане ли на три години,
той пее:
Моята родина.

А сетне порасте детето.
Излезе вън, димът го лъхне,
огледа се, душа пресъхне
и поглед в плочника забива.
И вее дрехата си сива.
А джебовете са пробити
и лесно си загубва дните...

Такава си ни ти родина.

Навън вали.
Дъждът се лее.
Шумът от плискащия дъжд
е като огън вездесъщ.

И чудно е, че пак копнеем
да видим в тъмното черта
в калта от пепел и вода –
да видим, да,
една черта,
която всичко да отсее;
черта, която да се вреже
до кръв във нашите копнежи
и като мълния да мине.

Да видим своята родина.