автор: ATROPA

168.
Следваше разходка в Морската градина. Николай поиска от Стефка да му покаже къде се намират паметниците на Петя Дубарова и Христо Фотев.
Тръгнаха по алеята и не след дълго бяха до първия паметник. Този на Петя. Величествена статуя, излята от бронз. Поетесата беше застанала права и гледаше към морето. На Николай му беше интересно да види дали паметника е празен. Доближи се и го почука. Дрънчеше на кухо. Отидоха при Фотев, който беше по надолу в градината и беше седнал и замислен. Паметникът му също гледаше към морето. Но и неговият беше празен. Дрънчеше на кухо.
И Николай си помисли, че всъщност техните паметници могат да ги изпълнят със съдържание и одухотворят само хората, които ги гледат и носят в сърцата си техните стихове, възпели, както никой друг поет, Бургас.
Но за жалост, повечето хора не бяха чели нищо от тях и ги свързваха само с това, че Петя се е самоубила, а Фотев е бил непоправим пияница и пройдоха.
Паметниците им се намираха на 50 метра един от друг, а навътре в градината, на около 70 метра, се намираше паметника на Пушкин. За жалост и той беше кух.
А с какво беше известен всъщност Пушкин?
С това че дава съвет да не се спори с глупака.
А какво направи той?
Загина при един такъв спор.


169.
Николай не беше геодезист, но един от прякорите му носеше името на Питагор, заради невероятните му умения да гради въображаеми геометрични фигури и въз основа на тях да прави сложни математически изчисления. Така че не му беше трудно да си представи тримата – Петя, Фотев и Пушкин, като точки на равнобедрен триъгълник с равни страни: Пушкин и Петя, Пушкин и Фотев по 70 метра и основа Петя и Фотев – 50 метра. И като прокара мислено ъглополовящите на трите прилежащи към тях ъгъла, откри точката, в която се пресичаха и от която можеше да впише окръжност, която докосва и трите страни на тяхното творчество.
И застана в нея.
Паметник, който не дрънчеше на кухо.


170.
Разхождайки се из Морската градина, на Николай и Стефка им направи впечатление, че нямаше катерици по дърветата. А в техния град, градът на липите и поетите, в парка Аязмото имаше почти на всяко дърво и решиха някой ден да уловят няколко и да ги пренесат тука, за да се размножат.


171.
Неусетно в есенния следобед се бяха претърколили но нанадолнището към Казиното няколко часа. Беше станало шест и половина. Време да потърсят някое казино, в което има Машина с Мида и да следят, когато си предават смените, да зърнат на колко процента се е “нагълтала”. В Бургас почти на всяка улица имаше казино. Обиколиха няколко, но тяхната машина я нямаше. Бяха се отчаяли, когато Стефка се сети, че може би в най-голямото казино, това в хотел “България”, който се намираше на центъра, може да има. И наистина беше така. И то не една, а цели три машини една до друга, които сякаш ги очакваха, защото като ги доближиха, ще кажеш, че по даден сигнал оглушиха залата с рев на тромбон.


172.
И двамата се почувстваха, като в собствени води. Седем дни не бяха влизали в казино, което им се виждаше цяла вечност. Пипнаха и трите машини за късмет и извикаха да им навият по 50 лева. Настроиха ги на най-ниското ниво (по 50 стотинки на врътка) и ги пуснаха на автомат да се въртят. Стиснаха си ръцете и отправиха погледи към “големите миди”, в очакване светлинната точка, която се върти около различните представители на земната и морска фауна, да спре върху нея, след което тя да се отвори и от нея да изскочат три по-малки миди с бисери в тях, под съпровод на тимпани и рев на тромбон и тогава седем пъти да дублират печалбата, която щеше да се изпише под ковчежето с жълтици по средата на екрана, каквото имаше и в една от седемте стаи на златното съкровище на Вълчан войвода, което ги очакваше след два дни, без да се замислят, че всъщност- ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ ВЕЧЕ ГО БЯХА НАМЕРИЛИ