автор: kasiana

(фентъзи)

         Парис гледаше снимката с нарастващо вълнение. Смътно от тайниците на паметта му напираше да бликне гейзерчето на потиснат спомен…”Какво, какво общо имам аз с хората от тази снимка? – питаше се той – Двете момченца, жената, мъжът до нея…Ха, и още един мъж в дълбочина – с малко неясен образ, обаче има нещо познато в стойката му…, в тези предизвикателно пъхнати палци в предните джобове на дънките…Няма как да забравя този смешен човек с уши като локатори…Това може да е само кръстникът ми - Пиер Ноар!” – разкикоти се на глас, по детски непринудено главният механик.


         -Невероятно! Оказа се, че нещо ме свързва с вас, господин Раев – не се сдържа Парис, подавайки снимката на професора.

         Раев изтръпна! „Нима си е спомнил, че съм му баща? Не, не…Ако е така, естествената му реакция не би била непочтителен кикот, като този на Парис” – усмихна се на свой ред и професорът, преди да попита лаконично:
         -Какво е това нещо, млади господине?
         -Не нещо, а някой, който се казва Пиер Ноар – отвърна Парис и посочи на снимката фигурата на мъжа, застанал в сянката на клонест дъб…
         -Не познавам личност с подобно име и фамилия – искрено учуден каза Раев, вземайки фотографията, която Парис му подаде.
         -Но как – ето го – каза през смях Парис, гледайки ту към ушатия си кръстник, ту накланяйки глава към събеседника си.

         От близостта на младия човек професорът изтръпна, защото изпита отново онези мили бащински чувства, които изпълваха сърцето му, когато Огнян и Пламен бяха малки. Тогава познаваше всеки сантиметър от личицата им. „Ами да – помня много добре конфигурацията на трите лунички, с които завършваше дясната вежда на Огнян!” – възкликна мислено Раев и погледът му инстинктивно прекоси челото на Парис… „Да, да – ето ги!”

         Археологът беше на секунда от желанието да изкрещи радостното си откритие, съзирайки въпросните лунички точно там, където очакваше да ги види. И в същия миг изпита неистов порив да прегърне младежа! Но здравомислието надделя над чувствата му, защото си представи колко нелепа щеше да изглежда подобна сцена за неподозиращия истината за себе си Парис, както и за Питър Соларис, който с интерес наблюдаваше развитието на разговора им, без да се намесва и прекъсва обяда си.

         „Но каква всъщност е истината? – запита се Апостол Раев – Още нямам пръстови отпечатъци от главния механик, за да ги сравня с тези на Огнян, които пазя от години… Тепърва ми предстои дискретно да взема проби за ДНК анализ от Парис Амиз и едва тогава да правя изводи”

         Последните разсъждения охладиха лавата на избухналите в душата на професора чувства и той съсредоточи погледа си върху снимката. На заден план наистина бе попаднал в обектива някакъв човек. Но кой? Колкото и да напрягаше зрението и паметта си, усилията на археолога останаха без резултат.

         -Грешите Парис, не познавам никакъв Пиер Ноар, а тази неясна фигура не разбирам как се е озовала в обектива на майка ми Бела. – каза Раев, но в същия миг огнùвото в мозъка му чатна : „ Пиер Ноар – Камък Черен…Камен Чернев…” – зареди като скоропоговорка бащата на Имеона…И тъкмо да изрече гласно връхлетялото го предположение, чу Парис да казва:

         -Това е моят кръстник, господин Раев. Макар и мъгляв, този образ ми е добре познат. Той е толкова колоритен, че не вярвам, който го е видял поне веднъж, да го забрави, защото е невероятна симбиоза между Санчо Панса на Сервантес и Тартюф на Молиер…Ха-ха…


Следва