автор: Albatros

Ще поседим на есенната пейка
под вихъра на жълтите листа –
във лятна ризка аз, ти – в зимна грейка –
случайна среща в седем вечерта.

В очите ми ще залюти тютюнът.
И в твоите очи ще залюти.
Все тъй ли – непогален, нецелунат –
без теб ще крея в глупави мечти?

Все тъй ли ще отказвам да повярвам,
че зимата за двама ни дойде?
Че ще се метна в бързия за Варна,
а ти – един Бог знае накъде.

В пространства – от табута съградени,
кой Господ може да ни утеши? –
все тъй ще скитат в празните Вселени –
непримирени, нашите души?

Какво пък? – да си тръгваме, защото,
целуна ли те, ще избухне взрив –
и аз – щастливец в моментално фото –
край теб ще съм направо като жив.

Да тръгваме?... И нека тази пейка
да я покрият мъртвите листа.
Якичката на зимната ти грейка
на тръгване погалих във нощта.