автор: midnight_witch

Ще

ти позволя да ме променяш, ще ти позволя да ме редактираш, ще ти позволя да ме нарисуваш в снега, да сложиш в косата ми неуспелите да пожълтеят листа, щипка, канела и конски кестени.

Ще ти позволя да ме държиш, да ме гледаш, да ме лъжеш, да ми изпееш песен, да ми разкажеш приказка, да ме сложиш в ъгъла на мястото на умрелия бенджамин.


Ще ти позволя да ме вървиш, ще ти позволя да ме връщаш, ще ти позволя да ме сънуваш, стъпка по стъпка , ще ти позволя да ме валиш, после да ме намериш като пътека, която се крие


Ще ти позволя да ме разказваш, да ме мълчиш, да ме носиш, да ме разрушаваш дума по дума, да ме превръщаш в белег, в длан, в трева, в дървен парапет, който е събрал спомените за много и различни ръце, но не помни, кога е създаден.


Ще ти позволя да ме търсиш, да ме откриваш, да ме прескочиш като вода, да ме пиеш, да ме носиш в шепи, ще ти позволя да си жаден, да си топъл, да си горещ, да ме изгориш като август под дюните, които никога не са приютявали тела.

Ще ти позволя да ме имаш, ще ти позволя да ме познаваш, ще ти позволя да ме хвърлиш като скъсани ръкавици напролет, когато слънцето топли ръцете ти и топи снегове.

Ще ти позволя да ме подправяш, да ме разбъркваш, да ме киснеш в марина от босилек, масло и розмарин, да ме изяждаш и да ме повръщаш.

Ще ти позволя да си бил, ще ти позволя да ме нямаш, ще съм детелината под босото на душата ти, ще съм шепата сняг във врата ти и дъждовна ламарина. Привечер само

Ще ти позволя да ме държиш, ще ти позволя да ме пускаш, ще съм шепата ти пълна с вятър, ще съм слънцето над дъждовните облаци, ще съм всичко онова, което още не знаеш, че ти е нужно, ще съм на една ръка разстояние, ще съм хиляди мили по източния бряг, ще съм призрачно пълнолуние и гладко езеро призори

Мога

Но когато искам да си най –тихото на мълчанието, ми запей
Може да не знаеш думите на текста или мелодията , но не е важно това
Мълчи, когато се давя в порои от думи и ме прегръщай, когато казвам – знам, че не обичаш такива неща

Не ми купувай цветя и парфюми, нарисувай възглавница и ми подари само един сън

Когато ти кажа, че мия прозорци ми купи кутия с целувки, за да ги изхвърля през тях и да ти кажа, че не са сладки колкото твоите

Наречи недели всичките ни четвъртъци, въпреки че знам,
Аз не съм алфата и омегата на живота ти

Някога, когато събера всички зрънца на нара и ги пръсна под леглото ни
Ще се събудя цялата в рани
И ще излъжа, че не боли

Ще ти позволя да ме обичаш, ще ти позволя да си идеш, ще ти позволя да ме нараниш, ще ти позволя да забравиш
Ще ти подаря нищото, което нямаме, но други хора цял живот го търсят и му измислят имена...

После ще се съмне.