автор: severianin

НОВАЛИС, “Химна на нощта”

Нощта припада, бледа и неясна,
и се наслагват сенките на здрача,
сгъстяват се, надигат се, порастват –
и тъмнината става непрозрачна;

и има нещо плашещо в талаза,
в косматата безформеност на мрака,
от нищото към нищото полазил –
безплътно същество хилядокрако.

Нощта е звяр безформен.
Тъмнината
захапва моя свят със бърни меки,
преглъща бреговете на реката,
пълзи без път, без синор, без пътека
и дъвче дълго, бавно, уродливо,
и мачка всичко като дрипа мръсна.

И, смлян безжалостно, светът загива –
до утрото, когато ще възкръсне.

...

“О, угаси ти своя факел, ден!
Пресвята нощ, спусни се мълчалива!”
Фридрих ШИЛЕР, “Очакване”

Денят е запъхтян, тревожен, шумен,
денят звъни от нерви и възбуда,
жесток до смърт, лукав и неразумен,
инфарктно-яростен и зъл до лудост.
Нощта е билка срещу лудостта му
и лек за незарастващите рани;
нощта пристъпва с месеца на рамо
сред блясъка на звездните поляни,

простира здрачни тюлени воали
и тихо ласкави напеви срича,
прохладата на кожата й гали –
нощта е младо мургаво момиче.
Денят препуска в своя път, не чака,
денят не вижда тъмните й къдри,
денят се срива главоломно в мрака...

И пада нощ, от утрото по-мъдра.