автор: Albatros

Прииждат сиви облаци накуп –
лавина сиви искърски говеда.
Прощавай, че съм мрачен. Даже груб.
Че толкова безсмислено те гледам.

Със теб едва ли имаме какво,
освен последно сбогом да си кажем.
От тук нататък съм за теб дърво.
Паве, което мърда във паважа.

От тук нататък дълги векове
за теб ще бъда зрителна измама –
кълвачът, който твоя сън кълве,
и светлината, плиснала над храма.

Резервният играч, когото ти
остави да загрява все по тъча.
Прости, момиче. Всичко ми прости.
Едно кафе последно да поръчам?

Седим и пушим. Пушим – и мълчим.
Не искам телефонния ти номер...
Когато любовта е само дим.
Когато любовта е вече спомен.