автор: osi4kata

На младини живееш ден за ден
и утре ти се струва надалече,
а вчера - стар, слъзлив рефрен,
на никому ненужен вече.

На младини си силен като бик
и точно толкова си умен.
Живееш във ненужен шик
и си невинно празнодумен.

Докато пръскаш звезден чар
със леконравно разточителство
и мислиш, че си господар
на себе си и си величествен,

случайно сякаш като в сън
попадаш в следващата драма -
или си задник, или трън
във задника, в етюд за двама.

След туй потичат светове
край теб и бързаш да ги хванеш.
И вчера става по-добре
от днес, а утре - сякаш няма.

Умуваш често с часове,
обсъждаш всяка постановка..
И вече всякое море
ти иде ледено дълбоко.

Мъдрееш, ставаш философ
и отсрани изглеждаш дървен,
и призоваваш за любов,
а за любов си некадърен...

И не живееш ден за ден,
а в миналото си живееш,
защото утре е рефрен,
който не знаеш как да пееш.

Децата ти си тръгват с кеф,
от хорска срама те целуват,
а ти им даваш някой лев,
като че с него си купуваш

от времето им - да звънят
поне на всяка втора сряда
от новия си лъскав град
и буца в гърлото ти сяда,

и се задавяш от тъга,
от тежест мачкаща в гърдите...
Страхуваш се от самота,
от неуспеха и боли те,

че утре може би смъртта
ще дойде без да те попита
Ще те превземе отведнъж
не ще склопиш дори очите си
и после утрешният дъжд
ще заличи без срам следите
по твоя страшно кратък път
преди голямото излитане.