автор: ivliter

Той беше напорист и жизнен,
с амбициите си
запалваше звезди в небето –
увличаше с идеите си всички.
Предричаха му бъдеще на принц.
Но стана просяк.
Въжеиграчката съдба,
на себе си единствено подвластна,
за него друга участ беше отредила –
в утопии превръщаше мечтите му,
светът за тях бе непригоден
и бе направила така,
че гръб късметът винаги да му обръща.
В контейнерите за боклук
събира днес човекът неуспял
огризките на своите мечти
предъвкани от другиго, изплюти.
Разрошен, смачкан и беззъб
с трепереща ръка от немощ
към хляба си сега посяга,
когато някой се смили над него.
А бе роден да бъде пръв –
сърцето му света голям побира
и от устата му, ако продумат,
като елмази падат думите красиви.
С очите вещи на художник,
с душата нежна на поет,
той крачи в своя ден,
на всички чужд,
в окъсаните дрехи на мечтите си.
В контейнера за смет сега той рови,
но не за хляб –
с глада е свикнал,
а търси да открие мъничко човечност.
Той можеше да бъде пръв
и трябваше да бъде пръв,
ако не търсеше
къде живеят правдата и истината.
Но кой сега цени човека?
Да си добър,
нима това сега е добродетел?
Богат да си, на власт –
това е то, успехът.
На почит винаги си е била парата
и не от днес и вчера е така
ами откакто свят светува.
И кой под скъсаните дрехи, кой,
любящото сърце ще види
и кой под скъсаната шапка
ума под нея скрит ще забележи?
Той трябваше да бъде пръв,
но някой все живота преобръща,
размества все неправилно нещата.
Вървят доволните, щастливите край него,
с погнуса погледите си обръщат,
но ако можеха да видят
кристално чистата му съвест –
единственото му богатство –
как силно в измерението си,
невидимо за погледите ни, блести,
блести по-ярко от самото слънце даже,
то биха коленичили пред него.