автор: Albatros

Денят умря. А аз без теб заспах
на пейката в Борисова градина.
Мен напоследък много ме е страх,
че точно тъй и аз ще се спомина.

Ще ме затрупат жълтите листа
и – бръмбарче – под тях ще си изчезна –
ще ме балират утре заранта
и ще ме хвърлят някъде към Мездра.

Но тъй като до края ми нелеп
остават неброени небосводи,
аз цяла нощ сънувах как със теб
под листопада в София си ходим.

Ти бе направо Мерилин Монро,
а аз край теб – Джон Кенеди, се влачех.
И под доброто старо „Болеро”
в бистрото пихме по едно коняче.

Преспахме в нещо, кръстено хотел,
във който ти – едничка – беше бяла.
И цяла нощ – за нас! – Морис Равел
валсираше потпури на рояла.

Събудих се – и в листопада тих,
понеже съм си куха стара лейка,
за теб надрасках този кратък стих
със ножката на есенната пейка.