автор: lorsa

Не съм зависима от нищо и от никого!
Най-малко пък от мисълта за тебе.
Каквото съм намислила - постигам го.
Последното не ми е предпоследно.
Не съм по гръб - да ровя във живота ти.
Не питам с кой споделяш си кафето.
Не се захласвам в лигавите спомени
за въздуха, издишан във ръцете ти.
Не ме интересува, че потаен си.
Или - дали не те разочаровах
на срещата ни. (Бях добра - признавам си.)
А ти не ме заслужи, скъпи. Sorry.
Не съм зависима от страх и крайности.
Изключиха и твоя телефон ли?!
Като не ми звъниш – звъни на баба си.
И без това аз твоя не запомних.
Не ме интересува и какви са ти
жените, дето пращат ти “усмивки”.
(... не че те следя. Не съм зависима.)
А и си знам - усмихват се, че бих ги
по всички параграфи. До последния.
Защото аз съм у-рав-но-ве-се-на.
Живей си както смяташ, че е редно
и хич не се захващай вече с мене.
Не съм зависима. НЕ СЪМ! От никого.
Най-малко пък от мисълта за тебе.
Каквото се обадило – повиках го,
а ти пък замълча си... Ами – дреме ми!
Не се лъжи, че тайно проверявам те;
че страдам; че разпитвам; че те следвам...
И хич не леж’ на тая, че поддавам се,
защото дърпаш се без обяснения.
Като не искаш - прав ти път, амиго.
Добре съм, чу ли??? Друг ще си намеря!
... как „кого?”, бе?!
Знаеш ли, че има

с мене сто мъже
във психодиспансера?