автор: galenaGV

Може и да ми се смееш,
но безпътната трева
е, като лежим на нея,
да ни порастат крила,
да ми светиш, слънце златно,
като лампа у дома,
и съвсем, съвсем накратко,
даже с половин уста,
да ми кажеш две-три срички,
дето вдигат планини,
че от тях очаквам всичко
да цъфти и да плоди.
Виж, килимчето зелено
на последната трева
ще завие теб и мене
чак до края на нощта.
Няма страшно тук да паднеш,
да се нараниш до кръв –
тази нощ е ден до пладне.
Като съмне – тръгвай пръв.
Хуквай без да го умуваш –
ето идва мъдър ден,
сто сезона да добруваш
някъде далеч от мен.
По душа да се събличаш
в друга бухнала трева.
И веднъж викни: Обичам теееее! –
не така, с половин уста.