автор: genab

Хала от конски копита.
Писъци. Огън. И сеч.
Изкланите, като добитък,
с хиляди в страшния смерч.

Над Стара река в дръвника,
още се стича кръвта...
Още топора подрипва
в коравата ми душа.

Как да забравя орача?! -
В топлата още бразда -
с жена му, и пеленачето -
див османлия закла.

Как да прежаля девицата,
с орехче в стиснат пестник?!-
В ореха над безчинствата,
буди ме гибелен вик.

В храма- не храм!-Преизподня! -
целият в кръв овъртян.
Детските черепи, Боже,
разполовени пищят...

Будни очи, ослепяхте!
Ти душа, береш душа.
А сърце, уж е юнашко -
във кланницата замря.

Как я създаде, Творецо,
таз кръвожадна ръка?! -
Величество ли е човека?
Ти ли си в грях, или аз?

Плащахме, наплатихме се.
И оцеляхме едвам.
Ряза Европа снагата ни,
тъй както турски ханджар.

Още се въртят лешояди
над българското било.
Раните още налагам
след Кървавото писмо.

И днес мършаджии-емисари
с майцепродавци на щат,
с нашата памет се гаврят.
Ще разрешим ли, Батак?!