автор: dheh

Дълго се взира в цепнатината на пердето, което пропускаше светлина. После зарови ръка в косите на Таис.
Таис, която таеше всичко в себе си. Беше красива докато се разсънваше. Отпуснатите ъгълчета на устните й, които предпазливо потрепваха и се повдигаха, когато му казваше някоя дребна лъжа, за да го впечатли, сега се разтегнаха блажено в усмивка. Той издиша въздуха в ноздрите й, погали я по бузата и прошепна Хубава си. По-скоро го каза с очи. Тя по-скоро с очи му каза Този път не си тръгвай. Остани задълго при мен.
- Колко дълго е дългото? – попита той.
- Толкова дълго, колкото самотата ни ни позволява.
- Самотата е полукръг, който търси друг, за да се получи някаква заедност. С времето обаче полукръговете се деформират, разливайки се, търсейки сами да се окръглят и да са си самодостатъчни.
- Това е от дългото чакане.
- Не бива човек да чака така дълго.
- Обещах да не се пречкам в краката на времето – каза тя, смеейки се и отметна коса назад – Но така ми се иска да се попречкам в нечии крака, да правя каквото поискам и то с известна доза цинизъм.
- Цинизъм, да...
- Снощи сънувах как един малък бог с розови бузи си играе с половинки от топчета, мъчейки се да ги съедини. Притискаше ги една в друга и се чудеше защо две еднакви парченца не пасват, а по-голямо с по-малко се слепваха лесно. Така не успяваше да си направи цяло топче. Гневът на малките богове е ужасен.
- Ужасно ревливи са, права си. Скоро имах също толкова ужасно пътуване с рейса и момичето до мен много повръщаше. За радост една жена й подаде вестник, за да покрие корема си с него. Странно, но така престана да й прилошава и повръщането секна.
- Това какво общо има?
- Това е общото, което сглобява двете половинки на топчето.
- В случая, едната има различен цвят от другата.
- Може и така да е. Важна е идеята, че има хиляди различни начини да се справиш.
- Днес не искам да се справя с мързела, нито с желанието да се случи нещо.
- Аз пък имам нужда да се случи нещо.
- О, бъди спокоен, ще се случи, дори без да излизаме от стаята. Сега съседката ще започне да скача на въженце.
- Имах предвид нещо интересно.
- Интересно е. Докато думка над главата ми, аз мисля, съсредоточавам се и мисля, създавам сложна теория за сексуалното насищане, според която човек би могъл да направи крачка напред в познанието, ако в определен момент достигне такъв коефициент любов, че духът ясно да изкристализира в друг план.
- Ти си луда и това е лудост.
- Лудост? Искаш ли да ти покажа какво е лудост?
- О, хайде, сега ще кажеш, че чрез лудостта се достига до някакъв разум, който всъщност не е онзи разум, чиято липса е лудостта.
- Не, по-скоро бих казала, че всеки безпорядък би могъл да бъде оправдан, ако прояви склонност да излезе от себе си чрез лудостта.
- Този следобед има нужда от шампанско. Ще ида да налея – каза и бързо изчезна в кухнята.

Тя се взря в процепа светлина. Зарови ръката си в чаршафите и се заслуша в монотонното тропане по тавана. Не искаше да си спомня колко дълго го беше чакала, колко болка беше събрала в себе си. Тогава в корема й пърхаха прилепи, вкопчваха се с грозните си черни нокти и издаваха пронизителни писъци. Нещо ги отключваше, нещо ги размножаваше, нещо усилваше ултразвука. Сетивата й лека полека угасваха, виждаше само тъмнина, чуваше само тропота отгоре. Съседката, която скачаше на въженце. Съседката, която не преставаше да скача. Непрестанно тупкане, като сърце, като сърце, като сърцето й... стресна я гласът му:
- Хрумна ми, че може да си изровила дупка на тавана – каза, подавайки й чашата и се усмихна ведро.
- Точно така. Добре ме познаваш – отвърна отпивайки.
- Пошегувах се всъщност...ти да не би...
- Трябва само да стъпи на точно определеното място.
- Това не може да е истина. Освен това, да стъпи точно на едно място с точно определена сила се случва едно на милион.
- Разбира се, че е, но ще се случи точно в този префектен следобед, в който ти се върна. Може би малко сьомга? Перфекта добавка към шампанското. А към сьомгата хрупкави брускети.
- Или просто препечени филийки.
- Отивам да донеса – усмихна се ведро тя и побягна към кухнята.

Той се взря отново в процепа светлина. Бяха се разминавали един с друг вече три години. През това време на любов и безлюбовие, беше научил много неща за нея и тя го плашеше. Плашеше го умът й, крайните състояния в които си позволяваше да изпада, ей така като че ли на игра като че ли е нещо естествено. От това му прималяваше, в него се насаждаше трайното чувство, че никога няма да може да я догони в търесенията й и че ще му е трудно да я следва. Направо невъзможно. Направо е невъзможно да живее с тази луда Таис, която беше толкова прикрита понякога и толкова експанзивна. Заливаше се от смях за щяло и нещяло и в същото време криеше някаква тайна.

- Добре, че толкова много обичам сьомга. Онзи ден натъпках количката с около двадесет и девет пакета и всички ме гледаха учудено. Най-вече касиерката.
- Би трябвало вече да си свикнала с това – каза той отгризвайки от газираните сандвичи, в които Таис бе добавила и песто от босилек.

Съседката продължаваше да скача на въженце после се чу глух трясък, рев, свличане на хоросан по пода и един окървавен стърчащ крак от тавана. И двамата заковаха поглед в него.
- Господи..- промълви той.
- Извикай линейка – каза Таис.