автор: Albatros

Понеже съм си дървен философ
и мъдрости натрупах безполезни,
сега се хвърлям в пропасти любов
и с птиците летя в небесни бездни.

Научих се на простички неща –
например – да се радвам на момиче,
което милва с топла длан пръстта
в мига, когато ражда се кокиче.

На птиците – и светлата им гмеж,
нацепила с безплътен клин простора.
На просяка пред храма, палнал свещ
с надеждата – да бъдем щедри хора.

И на ветреца – с дъх на див пелин,
на слънчицето, хлътнало зад рида.
И как се вдига моят малък син –
като цветец, разпукал керемида.

Нима в чували аз ще отнеса
възторзи, слава, злато и платина?
Бях пътник из вселенски небеса –
и – пътник, в небесата ще замина.

Когато аз си тръгна от света,
ще ви река в часа си ненадеен:
– Обичам ви! – и друго аз не ща
от този свят, във който миг живеем.