автор: Rakanishu

Склопявам устните около нея,
поемам дъх противно жадно.
Преди да мисля за това не смеех.
Сега изглежда просто тъпо,
преди изглеждаше ми гадно.
Изсмуквам я, тя мене - също.
И все пак съм и благодарен.
На нея свикнах да разчитам,
Макар да иска тя да е коварна.
Издишвам само сивкав дим,
като сериозно болен горски змей.
Оттук не се излиза невредим,
ала не ще проклинам нея.
Пороците са нещо лично,
това дори и тя разбира;
Да спра не мога аз да я опитвам,
а от опитване не се умира.
Тя има своето очарование,
почти като на свежа роза,
макар и без това ухание.
Изсмуква ме, аз нея - също.
Нещастна симбиоза.