автор: Albatros

Бях сам. Бях на Четвърти километър –
без теб бях изолиран до живот.
Във риза усмирителна. С катетър.
С мухите на солената ми пот.

С три вливания нощем през иглата
сънувах те сред птици и цветя.
Единствено с губерката устата
не ми зашиха, за да не крещя.

И викаше ми: – Що се прайш на гламав! –
сестричката със секси очила.
И в спечения мой хипоталамус
забиваше слънчасали свредла.

Блажени – там, са лудите в Карвуна! –
в оная ширна добруджанска степ.
А аз не дишах. И не съществувах,
защото бе безсмислено без теб.

Но аз – нали мовмче съм страшно хитро,
каквото няма друго на света,
заспивах нощем като Адолф Хитлер
и – Сталин! – се събуждах заранта.

С ей тоя финт накрая ги преметнах –
накъсаха си дипломите в миг.
И в тяхната наука безпросветна
записах се в графата „Най-велик!”

Развързаха ме. Докторът ме пусна.
Аз му платих с три вафли и цветя.
Фас залепил на долната си устна,
към теб като съветски полк летя.

Ако на твоя праг застане Сталин,
със хляб и сол срещни го на обяд –
защото, ако аз съм ненормален,
нормален ли е този смахнат свят?