автор: mamontovo_dyrvo

Седяхме с Благо под един храст, до лоста за тупане на килими, облегнати гръб с гръб на вертикалната му колона и мълчахме. Говореше му се на копелето, но на мен никак, ама никак. Защотото него го бяха приели в бандата, а мен не. Пак не.
Какво като бях две години по-малък, нали аз бях за четвърти, а той за пети клас, нищо, че бил тръгнал една година по-късно. Направо ми се ревеше от яд. Бандата се състоеше от петнадесетина човека, три - четири години по – стари и при тях беше много по-интересно, от колкото да се играе с моите връстници. „Игрите на големите” им викахме с Блаже. Орела, така беше името на главатаря, не искаше и да чуе за приемане, малък съм бил и това е. Нищо не ми оставаше, освен да продължавам да гравитирам покрай тях, като някой астероид около планета. Безименен астероид...
- Събират се май вече – промълви уж с нежелание Благо, а всъщност гласа му гореше от нетърпение, е и от малко неудобство към моето състояние.
- Върви, днес ти е бойното кръщение – бръкнах аз в потника си и му подадох сгънатото червено парче плат – няма теб да чакат.
Благо стана, пое го и затътри крака към Океана. Тътри ги два – три метра и изведнъж се затича като светкавица. Не можешеше да му се отрече, бързак беше. И аз поех натам като риех краката си в поизсъхналата лятна трева пред блока.
Океанът, това беше една огромна варница, може би петнадесет на десет метра, пълна с вар и вода, която обслужваше строежите на новия комплекс Западен парк. Той всеки момент щеше да бъде довършен. Наричахме я така, защото в нея се провеждаха изледователски плавания с ръчно сковани салове, които ние наричахме кораби, водеха се нескончаеми морски битки и цели войни или се правеха най обикновени разходки, когато големите качваха някое момиче и се радваха на уж ужасените му писъци. Това определено не ми харесваше, защото за всеки истински пират беше ясно, че жена на борда носи лош късмет, ама мен кой ме пита, аз дори не бях в Бандата.
Всъщност ние с Благо си имахме собствен кораб. Това, червеното парче плат, което му дадох, беше неговият флаг. Бяхме го направили от едно знаме, дето татко трябваше да окачва на балкона на празниците - Девети септември, Първи май и разни други. Аз го свих, тате още се чуди къде го е дянал, ама от ОФ - то ще му дадат ново. Изрязахме един триъгълник от него, та да заприлича на вимпел, Блаже му нарисува Веселия Роджър от едната страна и написа „йо-хо-хо” на другата, пришихме му три връзки отзад и с тях го връзвахме за мачтата на кораба. Пиратския ни кораб се наричаше „Червената стрела”. Червена, защото флага ни беше в такъв цвят, ама партизаните не са носели черни знамена и се примирихме с аленото си име. Пък и започна да ни звучи малко кръвожадно. Самият кораб беше голямо парче стиропор, два на два, дебело петдесет сантиметра, което гепихме от бетоновия възел зад варницата. С ножа за хляб, взет от Благови, го бяхме заострили отпред и окръглили отзад. Забихме един дълъг прът за мачта, кръстосахме една рея, най – отгоре флага и се превърнахме в Джентълмени на късмета. Ножа изпуснахме във варницата без да искаме и се смеехме как след векове щели да съдят за търговията между НРБ и СССР по надписа ”сделано в СССР” върху него, при археологически разкопки след края на света. „Червената стрела” беше изписано и на двата борда на кораба. Издълбали бяхме и две гнезда за съндъците с гюлета на лявата и дясната палуби. Сандъците бяха за пирони, които бяхме изсипали на земята в съседно на бетоновия възел разположен арматурен двор, а гюлетата бяха избрани кръгли камъни от чакъла, струпан на камари във възела. Кораба след плаванията криехме в един процеп между два склада за цимент. С него плувахме чат - пат, когато бандата не беше в Океана, като гледахме да не ни видят и да ни го вземат. Когато приеха Благо в бандата, ех да му се не види, а мен не, им го предложихме сами. И сега щяха да правят съвместно „учение” - „Червената стрела” и „Перлата на Океана”, така се казваше грозния им кораб с черен парцал на мачтата си вместо флаг, скован от подръчни материали. Половината не знаеха даже кой е капитан Блъд. Предложихме го, а те дори не се сетиха да споменат нещо за приемане.
Океанът ни посреща със смаргдово зеления си цвят и лекия бриз, който полъхваше от него. Той беше зелен само вечер, щото през деня, докато багерът вадеше вар, варницата си беше млечно бяла, но след утаяването...Боже колко беше красиво и мамещо! И истинско - беше дълбока над три метра, е заедно водата и варта, но какво от това?
На брега бяхме двама – аз и Васо Дебелия. Васо беше член на бандата, един от най – уважаваните, защото приказваше бавно и мъдро и го слушаха много. Живеехме апартамент до апартамент, ама и това не помагеше, не ме искаше и той, малък съм бил още за Бандата и това е... Той седеше на една купчина пясък и пушеше цигари „Слънце”.
- Дай една цигара, бате Васко – изрекох с безразличие, докато се пльосках до него - забравил съм моите. Всъщност аз не пушех, ама го казах за авторитет. И светкавично получих такъв зад врата, че той пламна като пожара на Витоша миналата година. По добре да не бях се шегувал.
Васо Дебелия не го взимаха на кораба, щото беше...Щото беше много дебел. Мисля обаче, че на него, за разлика от мен въобще не му пукаше от това, добре си му беше на сушата.
Битката започна. Всички гребяха колкото силно могат с едни дъски, въртяха корабите един около друг със завидна ловкост, обстрелваха се с гюлета и дебнеха момента за абордаж. Един път преди месец, Тончо от четиридесет и трети блок падна в океана, извадиха го, ама кожата му се обели нещо от варта, а и за очите било опасно. От тогава всички се снабдихме с очила - за ски, за мотори, за под вода, един имаше даже кръгли и плътни, за плуване били, от баща си ги свил. Беше поразяваща картина – очилати пирати с разноцветните кърпи на майките си върху главите! Направо страхотиите на моретата! С гюлета не се замеряха самите кораби, а се пръскаше около тях и когато се създадеше достатъчно гъста водна завеса се атакуваше с куките за абордаж. „Червената стрела” спечели, защото куките на „Перлата” отчупваха парчета стиропор и не можеха да я придърпат, докато нейния екипаж лесно се прехвърли на чуждия борд и го похитиха. В този момент въодушевен, не издържах и замятах гюлета от брега и окъпах и без това мокрите победители. Не било честно, а? „Аз съм от бреговата артилерия”- крещях силно и намествах кожената превръзка на лявото си око, изрязана от една черна чанта на мама и с която всички ме оприличаваха на Джон Силвър, а Васо Дебелия се обяви за сър Френсис Дрейк и губернатор на Тортуга и ги пропиляхме, за малко да ги потопим!
Почувствах се морален победител, но...след битката никой не се и сети да ме покани в пустата Банда. Отидоха да се преоблекат, включително и аз и се върнаха за разбора. Само, че бях пратен да играя на топчета с няколко връстника. Обрах ги на бързо и тайно се промъкнах, за да ги слушам какво си говорят, Преди подслушвахме с Благо, но сега той беше член...идеше ми да ...
Разбора си е разбор, но големите винаги си говореха интересни неща – за плажа „Чайка”, за скоковете им от „тритака”, за бой с други махали из комплекса, за разни весели истории, за момичетата разговорите не бяха много интересни, коя какви „издутички работи имала” или колко кръгло и било дупето, пълна скука беше. От тия работи се заинтересувах в пети клас чак, когато ме туриха да седя до Пешо Каролинката, един, който повтаряше за трети път. Рус, як и тъп. Като го попитах що повтаря ми отговори, че „бил зает и немал време да се занимава с глупости като ученето”. Пред нас седеше Зуза, тя също повтаряше, май и тя трети път, но имаше готина усмивка, и изглежда не само усмивка, щото, както си седяхме и даскалицата си пееше урока, Пешо, лелееее...Пешо се протегна и я хвана за лявата издутина. Онемях, устата ми зина, щото не само я пипна, ами я стискаше пулсиращо. Тя го прасна по ръката, но това не му попречи да види оглупялата ми от изненада физиономия.
- Не си ли опитвал – удиви се той – и когато заеквайки отговорих отрицателно, ръката му хвана моята и тя се озова на цицата на Зуза. И ...запулсира върху нея инстиктивно Звънецът прозвуча в едно с оглушителния шамар, който се залепи на лявата ми буза, но твърдата горещина в слабините ми не позволи на съзнанието ми да го усети. Какво блаженство!
По късно Пешо ми разкри и какво правели мъжете и жените помежду си. Аз тази думичка я знаех, но истинското и значение ме потресе – цял месец ходих с увиснала долна джука! Фантазията ми заработи на такива обороти, че почти не спях, почнах да си купувам от стрелбището не снимки с перките на Стив Рийвс от „Троянската война”, а на Бриджитката, София Лорен, Мерилин Монро и други цицести актриси. И осъзнах, че мокрите сладостни сънища могат да се контролират ръчно.
Обаче това се случи по- късно. Аз още не бях в бандата и никакви разговори за издутини, розови красотии и тем подобни релефи не ме вълнуваха ни най- малко.
Защото не ми позволяваха да летя и до Марс. Точно така, днес щяха да вдигат тристепенна ракета до Марс и аз трябваше да гледам това от стотина метра разстояние, опасно било, а за тях не е ли, космос е това, не е шега работа. Ракетата всъщност беше консервена кутия, този път по- голяма, която щяха да вдигат във въздуха с карбид. Карбида го бях гепил аз, Орела и Дебелия държаха мрежата, под която се промъкнах и им подадох четири фунии от вестник, пълни с карбид. Копаеше се плитка дупка, сипваше се карбид на дъното и, после вода, замазваше се плътно с кал предварително пробитата с пирон консервена кутия с дъното на горе. При допира на водата с карбида, това ми го обясни бате Васко, се получавал някакъв газ, ацетилен, който пълнел отдолу кутията и излизал по - малко от дупката. С една много дълга пръчка се палеше струйката газ от горе и.... всички залягаха. Чуваше се глух гръм и ракетата хвърчеше поне на петнадест –двадесет метра нагоре. Почти до Марс! А аз кога щях да видя марсианските зеленушки? Еле пък от сто метра? И всички се прибираха от космодрума мръсни от калта която летеше при взрива, но аз възприемах тези петна като ордени за космически заслуги. Така ли са гонели Гагарин, като е бил малък, а? Но и този аргумент не помагаше...Не ме искаха, бил съм дребен на години...Уфффф!!!
Но рано или късно този ден щеше да дойде. Вярвах в това. И толкова ми се искаше да порастна бързо!!!
Покрай блоковете в нашата махала минаваше една влакова линия, само за товарни влакове - Околовръстната. Някога това е бил краят на София. Сега минаваше през София. Какви ли не товари се нижеха покрай нас, мръсни цистерни с нафта и лъскави с мляко за „Сердика”, вагони с въглища, затворени вагони, за които гадаехме какви ли тайни карат. През две - три седмици минаваха и по две – три платформи, на които гордо се возеха чисто нови танкове, зелени и страшни, със стърчащи нагоре дула. Влакът спираше близо до самия парк, където трябваше де се включи в главната жп линия към гара Захарна фабрика, чакйки зелен семафор. И ние с Благо не издържахме и се възползвахме един път, качихме се, за да пипнем танковете. Беше върховно – истински, нови, с вериги, оръдия, люкове...Само че влакът тръгна...е стигна до „Захарна фабрика”, там ни отпраха ушите, щото ни хванаха...ама какво, заслужаваше си..Два месеца разказвахме как сме влезли през горните люкове и сме се возили вътре в танковете и единия за малко да го подкараме с една ръчка, ама точно тогава ни хванали. Всички ни вярваха, май и ние също си повярвахме, та еди уши ли...
От Околовръстната линия се отделяше една помощна, по която се караха материалите за строежа на нашия комплекс – цимент, желязо, пясък, дъски, кабели, каквото се сетите. Татко казваше, че било много хитро, защото жп транспорта бил ефтинджос. „Като боза от шест и вафла от пет, ли” го попитах, а той отвърна, че горе долу толкова. Та на тази, страничната линия, винаги стояха по няколко вагона – за разтоварване или вече празни.
И точно празните бяха в обсега на нашия, пардон на интереса на бандата. Защото пък там съвсем не пускаха да припаря, не само мен, ами и Благо и неколцина по – млади членове. Защото когато се напиеше дежурния железничар, стрелочник или вакарелски спирач, не занм точно, Бандата крадеше вагоните и се возеше на тях. Не много дълго,нямаше и стотина метра, по едно нанадолнище отначало и после по едно нанагорнище, където освободените от спирачките вагони спираха сами, после се връщаха сами назад и така докато спрат съвсем или някой от бандитите врътне ръчната спирачка от кабинката.
И тази неделя беше ден за крадене на влак. Фуражката го нямаше, Орела даде знак, всички се накачулиха на празния вагон за въглища, засилиха го надолу и гордо заразмахваха ръце и пушки, досущ като каубойци, превзели пощенския вагон.. Седяха разбира се по стъпалата и кабината за спирача. Вагонът тръгна и постепенно набираше скорост! Господи, как им завиждах в този миг! И как исках да съм голям, голям и да съм на вагона и да летя!
И в този миг отнякъде изкочи железничарят, който ужасено махаше с ръце и тичаше подир вагона, настигаше го, като размахваше една сериозна пръчка в ръцете си. Всички наскачаха ловко в движение и побягнаха към нашия блок, преследвани от освирепелия железничар, който беше толкова ядосан, че забрави да спре вагона и той се луташе нагоре – надолу, неуправляем като „Летящия холандец”. Момчетата от бандата в лудо темпо стигнаха до мен и в отчаянието си влетяха в мазето на нашия блок, където се птитаиха. След минута довтаса разпенен и Вакарелеца, който без да му мисли ми отпра ухото и изкрещя:
- Къде са, мамка им и копелета, техника за десетки хиляди рубли ще потрошат, казвай къде са – и опъваше колкото сила имаше – махни това, ами и ще се пребият глупаците му с глупаци...
- Чакай чичоооо, онези, лошите батковци ли, дето се возят без разрешение на вагоните ли, за тях ли питаш - заревах аз.
- За тях, казвай бързо, че...
И тогава осъзнах шанса си. Да, измислих светкавично как да има го върна за всички унижения...
- Ето, там са, в мазето се скриха, лошите са в мазето, хвани ги и им насини дупетата - засочих с пръст аз, като се опивах от радостта, представяйки си разстроените им и уплашени физиономии и биещите им от ужас сърца – там са, хвани ги!
И се загледах след Фуражката, който хлътна в мазето...на съседния блок. От третия етаж Васо Дебелия безшумно се хилеше и за малко да се катурне през парапета:
- Бързо, кажи им да излизат докато шашавия не се е усетил, бързо, слизам и аз.
Още същия следобед бях ръкоположен за лична юнга на Орела. Час след това, в Океана, участвах в боя с „Алигаторите на Амазонка” от горното училище. Изненадахме ги със скритата „Червена стрела” и пленихме „Алигатора”. Идеята за втори кораб беше моя. Откупа беше една футболна топка срещу кораба им. На другия ден я донесоха и им го върнахме. Топката беше доста протрита, след тетия мач се спука, ама каквото намерили, това откраднали...
Така ме приеха в бандата.
Океана го затрупаха скоро след това, с толкова вар в него, че можеше да стигне за още два комплекса. „Червената стрела”, с разрешението на булдозериста, остана на дъното му и флага с черепа и кръстосаните под него кости ще свидетелства при археологически разкопки след векове, за наличие на бурна пиратска дейност по тези места. Нещо като Созополския вампир...На петното на Океана изникна висок блок. Игрите ни станаха по различни. Вече ние с Благо приемахме в Нашата Банда.
Хубаво е да си голям.
А дали това е така...