автор: genab

Южняк, щом лизне мартенския сняг
и хукне вред глухарче златооко,
катун чергари, впряг след впряг,
към Искъра държи посока.

И в спомена ми никне стан
със шатри от бездомност изподрани.
Огньове лумват. И край тях -
под зурни, дрипи и дайрета -
в луд танц се суче катунар
със катунарка - черно цвете.

Вий чули ли сте песента
на таборите окъсняли?
От изресилите върби
във стана им надничах тайно.
Това бе плач горчив във песен
в изгарящите цигански очи.

Бакърите отнасяхме с баща ми
на лъскавите калайджии...
И за Великденския празник,
сияеха на лавицата стара
в съдините, душите им засмяни.

Какво ми върна детските очи?
Осъмнаха пред блока калайджии.
Над паркинга изви се дим
и викове на поразия:
"Калайджията!Ей, калайджии!"

Със мех опърпан, майстор престарял,
въртеше зачервената жарава.
Котлето ми измиха с нишадър,
с калай два пъти го нашариха
и като нова засия,
съдинката останала от мама.

Кърви бакърчето, кърви,
през съсипните оцеляло...
Нощес и моят сън кървя -
отворихте ми рана, катунари!