автор: Albatros

Понеже съм си селянче от Риш,
израснало в гори, поля и урви,
щом се домъкнах в София – и виж! –
натресох се на столичните курви.

Те плеснаха с ръце на заранта –
и ужким аз към ЦУМ се бях разбързал,
една от тях целуна ме в уста,
а раните ми – другата превърза.

Да бяха с песни литнали, пък то
от тях направо литна ми душата –
и аз, омесен в Ботйово тесто,
повтарях: – Сестро, де е Караджата?

А курвите ми викат: – Слушай, пич!
Защо ти трябва туй невзрачно гадже?
Е, как защо? На някой теферич
две чевермета с масло да намажем.

Накъсах им две китки със цветя.
И барнах се със ризка многоцветна –
духът на Караджата отлетя,
но аз към теб в едно такси се метнах!

Настана вечер. Месецът изгря.
Бая звезди изгряха в рой небесен.
И изведнъж – не щеш ли, бря, бря, бря! –
чак София запя хайдушка песен.

И – ей ме, на – изгубил ум и дум,
към теб хвърча – на педя от земята.
И – там, от ескалаторите в ЦУМ,
да литнем с песни – с теб, към небесата!