автор: verginov

Стоманено сив хоризонт
пресича сънливите склери,
а утрото пламва със стон
от дъх на коварна Химера.

По нощния, чер ешафод
разсъмват мечти босоноги,
сънят ми - палач едноок
е изплел въже от тревоги.

И дрезгаво пее Смъртта,
препила с горчилка и вино
кръчмарката - бяла луна
мълчи обладана от прилеп.

Белее денят - като кост
в полета неслучено време,
безрадостно грачи живот
и кълве непокълнало семе.

Заглъхват, някъде в мен
изгубени стъпки на спомен,
остатък от вчерашен ден
се лута по пътя, бездомен.

Какво от това че е жив
гласът на стаената мъдрост,
щом лае свирепо страхът
на гроба на моята дързост.