автор: Albatros

Не ме събуждат птици и щурци.
Или – сиротен, Димчовият вопъл.
Пребъркват ме на пейката крадци.
И София е стар, обран некропол.

Кълват от кроасана ми трохи
подплашените утринни гугутки.
Такситата летят като мухи –
обрали всички древни проститутки.

Ако не е един ужасен блъф –
днес слънчицето пак ще ме зарадва.
И се оформя ден – и то какъв! –
едни ще гледат сватба, други – брадва.

Но нека те посмислям още миг,
преди нощта съвсем да изфиряса.
И черното кафе от Мозамбик
да грейне пак на тихата ти маса.

За мен си мислиш? – сигурно гори
онази твоя трепетна цигара,
която скришно палиш призори,
загърнала душица в пеньоара.

Нашественик, нахлул от времена
на траки, хуни, гали и ибери,
запалил бих Троянската война
за теб! – аз, императорът Валерий.

Понеже не признавам власт, закон,
и смесих снощи три мастики с мента,
днес грохналия свой Троянски кон
го пуснах да пасе пред парламента.

За теб – Жена над всичките жени! –
с колчан стрели готов съм да ме стрелят.
Аз никога не влизам във войни,
които няма как да не спечеля.

Дори със риск да мислиш, че съм луд,
днес София ще падне – съща Троя.
И там – на Белослатински редут,
ще възвестя, че ти си вече моя!