автор: pc_indi

Че не може да лети,мама разбрала още в ранна детска възраст,когато изкарвала ваканциите при баба си ,на село.
Тогава любимо занимание на приятелите й било да изкачват с колелетата си стръмния път до селските гробища и после да се спускат от там скоростно.Първо,че късно се научила да кара колело и второ- единственият й плах опит да се спусне и тя, завършил с разбити нос и колене.Оттогава просто ги чакала долу,възхитено гледайки как се издуват блузите и ризите им от вятъра,как блестят очите им от примесения с доза страх екстаз.И за да не изглежда съвсем неуместно и глупаво висенето й долу,чертаела в прахта рисунки,подскачала артистично,веела импровизирани флагчета,засичала им време и прочие „административни” дейности.Съпреживявала с тях тръпката...В душата си знаела какво е,но не можела да подчини тялото си на такава смелост.
„Човекът е безкрила птица..- казва-Но познава небето и магията му.Всяко предизвикателство,на което биват подлагани възможностите на тялото, е своеобразен полет.За да летиш ,трябва да преодолееш турбуленцията на страха.Без да губиш границите на безразсъдното,разбира се.А аз съм една страхливка...”
Такава е и сега- не може да лети,да стига далеч и високо.Физически.Само в душата си познава милувките на облаците и партньорския захват на вятъра.Шегува се,като казва,че кивито е сред най- древните обитатели на земята(от времето на динозаврите дори)и първоначално летяло,но в хода на еволюцията(като акцентира,натъртва и подчертава”еволюцията”),крилата му закърнели и спряло да лети.И че може би и тя като него ...Не лети,но носи в себе си древния спомен за небето.И че всъщност се учи отново де лети и дори добре си бръмчи в собствения космос- един надупчен ситно от играчки черен найлонов плик,който й подарих за един рожден ден.Казах и тогава,че понеже не разполагам с пари за друго,й подарявам космоса и да го нахлупи на главата си- така отвътре искрят малки светли точици.Като звезди.
„Някои са групирани като съзвездия...-каза –Ей там-отляво,е съзвездието „Обич”...”
От тогава,винаги когато има нужда да полети тихо в себе си,”наглежда имота си” като постоява известно време с нахлупен на главата плик.
До някъде успокояващо е,че безкрилието явно не е задължително наследствено,защото според нея и аз,и сестра ми- дивата гъска,можем да летим.Сестра ми често я упреква за неумението й и не се отказва от опитите си да я учи :”Летиш накриво!Не виждаш ли,че така се блъскаш в стените?!...По-високо!...Сега е модерно да се лети така..Лети модерно,ако обичаш...”
А мама Киви се смее и радва на упоритостта й.
„Знаеш ли,мой малък кондоре...-ми каза веднъж-Беше ми необходимо време,за да разбера,че майката е тази,която помага на Бог да движи конците на крилете.Когато тази ръка по една,или друга причина е твърде далеч от нас и не придържа крилете ни,е много,много трудно...Но ето- аз разтварям ръцете си и те не са криле,но се свиват в гнездо.Гнездо,в което птиците ми да се връщат след полет и което да е писта за нови.Любовта също е птица.Най-красивата и странна птица!Някои летят редом с нея,други...са гнезда,които прегръщат умората на крилете й и попиват цветните блясъци на полетите й.Стигат ми всички донесени в мен полети на кондора,дивата гъска и любовта.”
Такива разни ги говори мама Киви,когато е в период на мътене на мъдрости,иначе си писка по обичайния начин.Има и досущ като на кивито дълъг и остър клюн,който обаче е подходящ за теглене на конци.
За някой друг рожден ден непременно ще я кача на крилете си и ще я отведа до езерото Таупо,до парка Тонгариро и връх Кук-Аораки.