автор: kasiana

(фентъзи)

          Имеона се събуди. Не такъв сън бе искала тя от Морфей…Каква беше тази девойка, в чиято длан блестеше орлòва сълзà? Радваше ли се, или се сбогуваше със света пустинната красавица? От миналото, или от бъдещето бе изплувала в съня ù…Или може би…
          И както често ù се случваше, вместо отговори, душата на Ими зареди нови стихове:


Сълзи орлòви в длани на девица,
разтворила ръцете си за полет –
да литне като него – смела птица,
с мечти за вис, в сърцето ù наболи.

Земята бе ù о т е с н я л а вече…
Т е ж е ш е ù магнитната ù тяга.
На детството вихрушката изтече.
Започваше моминската ù сага…

Под огнената слънчева з е н и ц а
на джùновете* в песента се вплете.
Припяваха пустинната кралица,
и влюбените в чара ù поети…

          Писателката излезе на палубата, взе си чаша зелен чай от автомата и седна близо до басейна. Слънцето още спеше зад хоризонта и пълната Луна огряваше лагуната на Венеция с тайнствената си светлина…Като онази древна Луна над скита на Еспора…
          Първите глътки от чая неусетно отново отключиха вратите на хилядолетията пред Имеона. Събудила вътрешното си зрение, тя продължи вчерашното си видение за Александър и Повелителката на небесните коне.
          Сега младата жрица водеше Великия македонец и Хефестион по таен ръкав на пещерата към табуна свещени коне, хрупкащи на поляната свежа трева… Александър веднага се прехласна в любимия вихрогон на Еспора - Аспар. Младият мъж си спомни за белите коне на тракийския цар Рез, описани с възхищение от Омир в епоса му за Троянската война – „Илиада”. Преди да стане велик цар, едва шестнайсетгодишен Александър бе търсил безуспешно следи от белоснежните коне на Рез в земите на траките, когато усмири едно от многобройните им племена - непокорните меди, по бреговете на река Стримон, както и след пет години, когато воюва с друго - с трибалите на север…
          Но сега, застанал пред небесните коне на Еспора, дъхът му спря. Думите се оказаха недостойни да изразят завладелите го чувства…

ИЛЮСТРАЦИЯ:

НЕБЕСНИ КОНЕ

          Младата жрица остави Александър да изживее докрай възхищението си от тях, преди да му разкаже преданието за своя народ, което само посветените знаеха и предаваха от поколение на поколение само на избрани от звездите деца…

          Някога, преди Хиперборея да потъне, през небесните порти слезли седем звездни кораба с духовни титани на Вселената. Всеки от тях застанал пред своя кораб.
          Водачите на хиперборианците били преминали с виманите си в друго измерение, изоставяйки седемте рода сами да се справят с бедствието. При тях останал само върховният жрец на Хиперборея, който извикал вселенските спасители и отворил с кристалния си жезъл небето за тях. Но не, за да отведат хората му на своите планети от съзвездията Орион и Козирог, а да открият и заселят хиперборейските родове в цветущи кътчета на Гея.

ИЛЮСТРАЦИЯ:

НЕБЕСНИ ПРАТЕНИЦИ

          Всеки род сам трябвало да избере своя спасител измежду седмината командири на звездните кораби и да го следва в посока, начертана от мъдреците на Вселената.
          Жрецът на Хиперборея дал на всеки от звездните пилоти седем свитъка с древни знания и се оттеглил в своя Храм, за да дочака там мига, в който магнитните полюси на Земята ще се сменят и един нов океан ще погълне цветущия доскоро, но обречен да изчезне свят, за който хиляди години след това ще се разказват само легенди...
          Родът на Еспора избрал за свой водач Танг-Ра, Слънчевият Конник, който заедно със съпругата си Мада-Ра, отвел българите в планитата Имеон, далече от океани и морета, близо до орлите и звездите. В кораба на Танг-Ра българите за пръв път видели небесните коне – черни за воините, бели за кана и духовните люде на българите...

          Слънцето възлезе над хоризонта и заигра в миглите на Имеона. Тя отвори очи. Беше сама на палубата... До обяд, когато очакваше баща ù да изпрати резултатите от разследването, оставаха още седем часа...
          Писателката вече изпитваше носталгия по своята България...Богат и лъскав беше животът във Венеция, но колкото и импозантни да бяха нейните катедрали, дворци и музеи, Имеона копнееше да зърне любимите си планини, реки, гори...Да говори на родния си език с близки хòра...
          И да запее онази песен за вятъра, пред която благоговеше повече от всички красоти на света, защото тази песен и напомняше дълбоката българска душа, сбрала като в калейдоскоп нюансите на всички човешки чувства в букет от тонолности, извисяващи я до звездите, някъде там, където Орфей още настройва струните на лирата си в разцъфтялата Вселена...

МУЗИКА:

ВЕТРЕ

---------- ---------- ---------- ---------- ---------- ---------- ---------- ----------
* песен на джиновете: особена песен на пясъка в пустинята Сахара