автор: Rossa

Вчера. Чака ме на спирката. Обикновен, с нищо не привличащ вниманието мъж. От тези, с които се разминавам постоянно на улицата, всеки ден. Обаче - само един поглед и знам със сигурност - този ще е страхотен в леглото!
С тъмносиво кожено яке, къса коса, лице, осеяно с белези. Усмивка, ръкостискане, поемаме в една посока. До първото кафене, което ни се изпречва. Слънце зад стъклото, капчук. Разговор като капчука - приятен, лек, ненатраплив. Пет минути, откак го познавам. Десет. Петнадесет. Мимоходом отбелязвам - ведър, очарователен, съобразителен и....срамежлив. Велико! Развесели ме...Срамежлив, при тези невероятни мъжки данни, леко загатнати от безупречната физика в обикновен пуловер и дънки...Приказката за расовия кон, дето се разпознавал и под скъсан чул изниква в съзнанието ми...

Половин час. Час. Два...Плаща, не изчаква ресто. Подсъзнателно отбелязвам - не е стиснат.

Безметежни, усмихнати рамо до рамо по улицата. Стрехите капят върху главите ни. Целият ден пълен със звън, с някакъв нов смисъл...Пролет!

Безкрайна разходка, обяд в халите, в навалицата на втория етаж. Има място само при един англичанин, довлякъл си задника да гледа утре Ливерпул. Разговор с него, бира, картофки, сладолед, бира, салата, кола, шницел, сладолед, едно след друго - лудост! Пролетта твърдо се настанява в мен!

Шест часа вече заедно по улиците! Никой не му се тръгва. Непознати-познати.

Несмела покана за домашна вечеря. Напрегнато очакване на реакцията ми. Но днес е ден за лудост! Защо не? Защо не, нали? Сигурна ли си? Защо да не съм, разбира се! Облекчена въздишка и като рефрен - разбира се, разбира се, разбира се....

Почти неудържимо желение за този мъж, още от първата секунда тази сутрин на спирката. В мига, в който го видях, вече знаех - няма да му се размине! Дори да е само един път, какво от това!

Смешна вечеря, като всичко днес. Салата от моркови и майонеза. Засмивам се - обичам моркови, мразя майонеза. Той светкавично - аз ще ти облизвам морковите от майонезата! Жестока тръпка - самата същност на секса ме пронизва! Но, ....тихо, поеми си дъх, мила....не избързвай, - шепна сама наум.

Десет часа, единадесет, дванадесет. Разговоряме унесено, за какво ли не. Скачаме от тема на тема. Той пие бира, аз - вино. След смешната салата, смешни мръвчици месо, които си подаваме с ръка един на друг. Никакво докосване, само предчувствие за секс във все по-гъстия от желание въздух.

Полунощ. Едновременно поглеждаме часовника. Късно е. Усмивка – и разговорът продължава. Един часа. Два. Три. Аз като в унес - време е да вървя, повикай ми такси. Той премерено-небрежно в отговор - боя се, че няма да се удържа да не ти попреча....да си тръгнеш.

Кодовите реплики. Ключалките в умовете тихо изщракват - сега!

Приближаваме един към друг. Недоловими, бегли, изучаващи целувки. Не се нахвърляме един на друг. Изчакваме се, опознаваме се. Личи си , опитен играч, разпален, разкошен! Избрал верния момент той се врязва в мен като нож, силно, до дръжката! Мъж! Истински! Взрив в него, взрив в мен!

Най-после....ПРОЛЕТ!