автор: mamontovo_dyrvo

На
Пламен Ставрев

Той седеше в ъгъла. Беше с къса брада и коса, около тридест и пет годишен. Мека, добродушна усмивка озаряваше лицето му.
От дясната му страна имаше малка антрацитена купчина от разни апаратурки-компютърни барабани, вероятно усилватели, колони и въобще ей такива нещица. Те не биеха на очи, а аз ги виждах, защото седях точно до тях. Че са компютърни барабани разбрах по- късничко, когато започна да ги използва. Мястото, където се бяхме разположили с още двама приятели беше служебната маса на Маестрото. Знаех му името разбира се, но щом ни запознаха, моментално го кръстих така. Само бях чувал за за музикалните му способостти, на които се бяха възхищавали предимно в скандинавските страни. Имах чувството, че този човек излъчва музика от всякъде.
Всъщност тук бяхме нелегално. Защото щяхме да присъстваме на „валутно мероприятие” в „Стария дъб”, по точно в бирарията, защото през двора , покрай самия дъб, се влизаше и във винарна със същото име. Нелегално, защото отдъхващите на „Елените” западняци щяха да плащат по двадесет долара вход за да присъстват на музикалното шоу, а наша милост – не. Ние бяхме българи, но се вмъкнахме, защото Маестрото ни покани на неговата маса. На входа на кръчмата, хайде да я кръстим пъб, щото гостите щяха да са ирландци, шотланци и ингилизи, беше загабърчен рекламен плакат, ръчно направен, между другото доста добре, с името на шоуто, изписано на английски:“SONG WITH THE FLAME”. Не бяха счели за необходимо да го превеждат, в крайна сметка то не беше за простосмъртни...Значеше нещо като ПЕЙТЕ С ОГЪНЯ ли с ПЛАМЪКА ли, все едно.
И така, седяхме си ние с по една бира пред нас, всъщност с камуфлажна цел, защото под масата имаше две шишета „Смирноф”, също нелегални от където и да ги погледнеш. С две думи бяхме си супер и чакахме началото на шоуто без да подозираме, че всъщност то беше вече започнало.
Маестрото с наслада отпиваше бира от халбата си и тихо подрънкваше на лъскавата си китара някакви популярни английски мелодии. А хората пълнеха пъба постепенно и жуженето се усилваше все повече и повече.. Китарата също вдигаше звука си и статуквото насекоми – музика се запазваше. Британските бираджии си поръчваха – кои наше „Бургаско” да го пробват, кои верни на традициите си караха на „Гинес” или „Мърфис”, кои изливаха свежо зеления „Хайнекен” в недрата си. И мъжката и дамската част предпочитаха в противовес на нашата трактовка изстудената кехлибарената течност. На нас пък ни носеха лед.
След малко Маестрото започна да си тананика парчета на „ Бийтълс”, достатъчно силно за да го чуят от близките маси. Докато правеше това, зорко наблюдаваше пиещите люде. Вдясно от него, почти до входа седеше една червенокоса двойка, явно ирландци- той с рижа, широка, пиратска брада и вързана на главата също по „пиратски” кърпа, а тя с къдрава коса, с цвят на залез предвещаващ вятър и луничава като лошото момиче от „Двойната Лотхен”. Мъжът тактуваше с пръсти по халбата си и мимиките му показваха, че тананика заедно с музиканта, който пък вдигна пълния си до половината регал и сърдечно, на великолепен английски им извика :
-Наздраве! Май музиката не ви е безразлична като гледам! Прав ли съм?
-О, да! Наздраве! Обичаме тази музика!- доволно се захилиха рижунците и опънаха по една глътка.
-Бийтълс харесвате ли- Маестрото говореше вече достатъчно силно и привличаше вниманието на почти всички хора -кажете ми любимото си парче, пък дано да го знам...
-Йестърдей!- едновременно споделиха и двамата и се спогледаха щастливо, явно спомняйки си нещо хубаво.
-Йестърдеййййй, о май тробъл ...понесесе се дрезгаво и басово гласът на барда. Когато се изправи, за да отиде до масата им, глъчката в салона изведнъж секна. Всички гледаха с удивление и респект великанската му фигура.Част от дамите, струва ми се не успяха да скрият преклонението си до края на вечерта. Другата част просто зпазиха самообладание.
Дойде до масата, попита дали може да седне и като получи утвърдителен отговор, направи го без да спира да свири..
-Е щом я харесвате, защо само тананикате? Толкова ли се срамувате да изпеете любимата си песен?-наля малко масълце в огъна Маестрото.Я по смело! Да го направим заедно това парче! Йестърдейййй!
-О май тробъл...включиха се рижите фурии, защото те се оказаха именно такива. И хем пееха вярно, хем бяха гласовити. Заформи се едно прекрасно трио, за двама от тях утрешния ден щеше да е безоблачен като Вчера. Какво да ги правиш влюбените-просто им пожелай щастие! Останалите маси, пълни с пъстро облечени жени и мъже плахо, но одобрително заръкопляскаха и по този начин им го пожелаха.
-Вие сте професионалисти! Готов съм да ви наема! Ще уговорим условията като затвори пъба- протегна полупразната си халба, донесена незабелязано от сервитьорчето и се чукна с ирландците, които пък гордо се ухилиха и вдигнаха високо пивото си към цялата кръчма. Кръчмата отговори шумно и заговорнически.
Маестрото благодари на влюбените ирландчета, изправи мощната си снага, огледа пъба и попита дрезгаво:
-И какво, само да пиете ли знаете? Това всеки го може-стига да има хубава бира и всичко е наред. Наздраве!
-Наздраве – нестройно избучаха британските бираджии.
-В България когато не ни се пее казваме, че няма ноти, което означава, че пиячката е малко. Малко ли ееее?- и след бурния отговор „нееееее!” продължи да ги предизвиква. Я колко бира-под всеки кран има кег! Може да ни удави! Ей, вие ! С тъмните бири! Кой ви е любимия певец, не ми се виждате толкова срамежливи, казвайте, че ме сърбят и ръцете и китарата и гърлото!!!
-Джо Кокър- извика най- дебелия, другите трима плешиви шишковци измучаха също положително. Май бяха заседнали още в ранния следобед.
-Какво ще кажете за „С малко помощ от моите приятели” – пусна им като примамка името на най- великанския хит на майстора от Уудсток.
-Йеееееес – беше колективния отговор и новата формация вече търсеше подкрепа от своите приятели, защото грачеха убийствено фалшиво. И я получиха.Всички явно обичаха тази песен, защото заглушиха фалшмучащите и спасиха хита от провал.
-Чиърз- вдигна новата си, пенеща се халба Мастера и оглушителня им отговор развя пердетата по прозорците, давайки възможност на любопитните отвън да видят какво се случва.
-Ей, Флейм, знаеш ли кои са „Ролинг Стоунс”, а? Чувал ли си ги? – провикна се един пъпчивко, ухилен до мозъка на пъпките си.
-Алооу, бой, когато си бил още еротичен блясък в очите на баща ти, моят ми пускаше Мик Джагър! Кое парче искаш? Всичко знам! Искай и ще ти се даде!
-„Лейди Джейн”, гласът ти е страшен! Да го направим!- и тихо се понесе „май суит лейди Джейн”, Парчето бързо набра скорост и увереност.Все повече хора се бяха отпуснали и пееха с новия си кумир.
А ние седяхме, пиехме си смирновката кротко, забравили лед, мезета, всичко и се възхищавахме на това, което се случваше. Неповторимо. Как постепенно ги завладяваше. На мъжете им се пиеше и пееше с него и го правеха. Слабия пол не получи всичко което се четеше в очите им и за това се задоволи с втори глас в хора. Негата бликаше от устните им под формата на нежни трели и лейди Джейн осъществяваше всичките им мечти! „Какъв мъж”, всъщност пееха те.
-Дай нещо по хард, „Гет ноу”, да повикаме малко- чу се отляво, където явно също симпатизираха на Стоунс и незабавно си го получиха в цялото му величие. И според мен, въпреки че ревяха с пълна сила, че не са задоволени, пресъздавайки точно текста, истината беше друга-нищо не им липсваше, нито бира, нито рок енд рол, нито секс, е по-късно, като се натръшкат с гаджетата си по пясъка...
Настроението ескалираше! Маестрото ги гледаше с кафявите си шоколадови очи, леко примижал и ситните бръчици около тях му придаваха вида на „най добрия човек, когото познавам”.Всички се бяха изправили, пееха с него, и подскачаха в някакви подобия на танци. Цареше всеобщо веселие! То не беше Сачмо, не беше Уили Нелсън с „ Лей се река от уиски”, не беше „Блек дог” на Цепелин, каквото се сетите от световните хитове. Дошлите поотделно хора се превърнаха в една геоцентрична сплав. В средата и стоеше като Родоския колос Маестрото, с винената си китара, с йерихонския си, дрезгав глас, с бързите и и опитни пръсти, които превръщаха струните в славеево гърло! Центъра на планетата! И не спираше да свири, и пееха всички, всички, ние също, бармана точеше бира без да мами и пееше, сервитьорите също грачеха, даже оня подозрителния, тайното ченге беше зинал! Това беше шоуто: SING WITH THE FLAME! ПЕЙТЕ С ПЛАМЕН!
Пъбът трябваше да е затворил преди два часа. В три.
В призрачната тишина, когато нощта смирено избледняваше, група щастливци крачеше през пясъчната ивица към морето.То беше притихнало, за да се наслади на песента, бликаща от гърдите им.
А от глъбините му, бавно и тържествено, под звуците на Огнената китара на Маестрото, изплуваше червения диск на Животвореца!
Двадест и три години по-късно, в малката църква една вощеница догаряше в ръцете ми.
Господи, повече ли го обичаше от нас, че го взе само за теб...