автор: kasiana

          Вземам шнорхела на развинтената си фантазия и се гмурвам в океана от спомени, за да погледна очи в очи един от тях, който се отключи неочаквано тази сутрин по втори петли, когато прочетох, с преголямо удоволствие и обширно ухилена душа, разказа на lordly „Кога хапят жените”

          Но не глаголът „хапят”, а съществителното „нос”, което липсва в заглавието на lordly, но присъства много колоритно в неговия разказ, ме провокира да „доплувам” до една далечна декемврийска вечер от моя живот, когато петелът вече беше ме клъвнал, и от има-няма четири години, час по час всеки ден се връцках пред огледалото, обзета ту от нарцисизъм, ту от бяс, че някоя пъпка е цъфнала върху брадичката ми…

          Този път пъпка нямаше.
          Наслаждавах се на роклята и обувките за утрешната забава в ДНА-то в Русе. Това беше рутинно мероприятие, което ръководството на гимназията от време на време ни спретваше – хем да запуши за малко тапата на бутилката с умнотии, които учителите непрекъснато свеждаха до мозъците ни, хем и те, учителите, да врътнат я някой валс, я някое танго или пък да заподскачат в редичка с нас леткис - танца на пингвина…

          Мама - втора смяна. Татко – дежурен в клуба на Доброволния отряд на квартала. Кака в Плевен – да си донапълни красивата глава с физични и математически формули, към които моя милост и до ден днешен е алергична, дори в съня си…

          Изкъпана и свежа, седя на малко столче до бумтящата пернишка печка. Зима е, малко преди дългоочакваната ваканция. По едно време взех да се люлея назад-напред със столчето, стремейки се люшкането да е в синхрон с ритмичната стъпка на стихотворението, което българичката беше наредила да научим до следващия ден. Тогава се очакваше да блеснем пред нея - кой повече, кой по-малко с рецитаторското си майсторство.

          Дотук добре. Ама отде ми щукна в главата да цъкна копчето на лампата! Трябва да е било някакво мрачно стихотворение, щом реших да го уча на тъмен фон, раздвижен от причудливите отражения на пламъчетата в печката, които допрели връхчета до малкото отворче на капака, се разсейваха в стаята, рисувайки странни фигури по стените и тавана.
          Продължавах да се люлея. Но още нещо във фона все ми липсваше… Последната щуротия, която ми хрумна, и веднага приведох в действие, бе да затворя очи, с надеждата, че така ще запомня по-бързо поетичния текст…

          Люлея се аз назад-напред със затворени очи и вдъхновено рецитирам…
          Но по едно време – цвър! И върхът на носа ми се курдиса някак си плътно до една от стените на печката…Внезапната болка ме катурна мигновено назад със столчето барабар…И то, и аз – с навирени крака…

          Как да е станах, светнах лампата и се погледнах в огледалото. О, Боже!
          Изгореното беше във формата на окръжност с диаметър около сантиметър… И нали бях в Сандружината на училището, реших сама да се справя с проблема. Но в бързината вместо да взема шишенцето с течност против изгаряне, съм грабнала маминия одеколон… Поръсих носа си обилно с него, след което се задейства ниагарата на сълзите ми, озвучени с неистови писъци…


          Обаче, нали старите хора все повтарят: „Утрото е по-мъдро от вечерта”, когато влязох в училище, бях вече загърбила хилядите притеснения за вида на изгорения си нос… И в часа по български език и литература нафукано рецитирах стихотворението пред черната дъска. Българичката и съучениците ми реагираха със смесени чувства на тази моя изява: едни едва се сдържаха да не прихнат, гледайки върха на носа ми, други ме окайваха наум, трети – кой знае защо- ми се радваха… И като произнесох и последния стих, последваха бурни овации…

          До вечерната забава девичите ми притеснения се стопиха…
          И когато музиката засвири, а пред мен застана Рòман – едно от най-умните и красиви момчета в гимназията, което чинно ме покани за първия танц, кимнах учтиво в знак на съгласие, подадох му ръка и потънах в нежния му поглед, забравила за колоритно изпечения връх на носа си…
          И полетяхме в шеметния вихър на валса…


20.07.2012 г. ; 10:48 ч.