автор: Varion

СЪНИЩА
Няма сила по-могъща от тази предлагана от въображението.
Но когато човекът спи, тази сила е извън контрола му

Тишината се простираше над полята и лекият бриз повяваше, носейки благ аромат от цветята под блестящите лъчи на слънцето. Абстрахирайки се от красотата на ширналата се гледка, по-наблюдателен човек би се запитал къде са изчезнали животните, така присъщи за подобни пейзажи. Внезапният, рязък звън от освободена тетива би дал крайно красноречив отговор. Звукът се умножи многократно и скоро бе последван от острият писък на елфски стрели, разсичащи въздуха. Броени секунди по-късно варварските орди нададоха кръвожадни викове и се врязаха в редиците на гордите елфи. Първите стрелци стоически приеха двубоя с виещата маса гиганти, докато тези зад тях отново опънаха тетивите. За броени минути отблясъците на стоманата се удавиха в алени багри. Мечове и брадви се издигаха и стоварваха. Стрели съскаха и се впиваха в броня или плът.
Насред хаоса от кръв и стомана се отличаваше една фигура. Този варварин посичаше враговете си с лекота присъща на вълк насред стадо овци. Светкавичните му движения бяха почти невъзможни за проследяване и намекваха за свръх-човешка сила. Свирепата му усмивка проблясваше всеки път когато мечът му се врязваше в противниково тяло. Неумолимата му решителност влияеше на всички около него. Дори елфите губеха самообладание когато гигантът се изправяше пред тях, като въплъщение на самата смърт. В ръцете му свистеше острие дълго почти един човешки ръст, но това не му пречеше да нанася удари със смъртоносна точност и бързина. На предпазителя бе разположен кристал с кърваво червен цвят, и от него често проплъзваха светкавици по острието. Самото то беше изковано от тъмна стомана с металически отблясъци. Всичко това, заедно с титаничната фигура, която го размахваше, придаваше още по-мистичен и заплашителен вид на гигантското оръжие.
Огромният варварин забави устрема си и скоро спря насред суматохата.Той се обърна. Буйната му дълга коса беше сплъстена от кръвта, но измежду черните кичури, дивата ярост в стоманените му сини очи приковаваше вниманието.
**
Сота отметна завивките настрана и се изправи в леглото си дишайки тежко. Очите му шареха по стаята, а потта блестеше по кожата му на бледата лунна светлина. След няколко минути дишането му се поуспокои и той се изправи.
- Проклети да са тези сънища... – младежът стисна зъби.
От много години насам Сота сънуваше подобни сънища. Кървави битки, освирепели варварски орди, и най-вече този странен гигант. Самият той трябваше да признае пред себе си, че винаги се е наслаждавал на сражения, но спокойният живот в неговото планинско градче никога не предлагаше особено предизвикателство. Винаги си бе служил с лекота с меча си, но това никога не бе приемано с добри чувства от близките му. Те никога не бяха изпитвали топлотата на кипящия адреналин, препускащ във вените им в разгара на сражение. Никога не бяха усещали успокояващата тежест на вярното оръжие в ръцете си. За това те никога не биха могли да го разберат. Сота взе меча си от поставката и го огледа. Въпреки младостта му той бе използвал това острие достатъчно за знае че има дарба.
Вратата на стаята му внезапно се отвори с трясък и един от старейшините нахълта запъхтян, до колкото годините му го позволяваха.
- Сота, трябва веднага да дойдеш!

ОТМЪЩЕНИЕ
Омразата е просто защитен механизъм. Единствено тя е достатъчно силна за да преодолее болката от любовта. Но да се остави без контрол, винаги е пагубно

Разомир изтегли меча си от гърдите на последния нападател и остави хъхрещия труп да се свлече на земята. Проклетите разбойници само го забавиха, но това бе достатъчно да накара варварската му кръв да закипи. Той не можеше да си позволи да губи време за всеки отчаян пияница.
Споменът за Грату отново се промъкна в съзнанието му. Точно когато елфите бяха разпръснати, бяха изгубили самообладание и оставаше само ордата да довърши клането, тази самотна стрела бе намерила сърцето му. Грату винаги беше до него когато му бе трябвало приятел. А едва няколко часа по-рано Разомир трябваше да гледа как този единствен приател пада в прахта на бойното поле. И въпреки това той се бе усмихнал докато животът му се изплъзваше. А проклетата стрела не беше като другите които елфите използваха. Тази бе изкована от лед с помоща на някаква магия. Кристално синъото острие проби щита на Грату с неприсъща лекота преди да се впие в сърцето му. Това бе нещо непосилно за каквато и да е нормална стрела. Разомир не усети облекчение дори когато посече стрелеца. Той знаеше, че за да си отмъсти трябваше да накаже ковача на стрелата, а такива се правеха единствено в планинските селища.
Гигантското оръжие сякаш усещаше замисъла на господаря си, защото червеният кристал на предпазителя му пулсираше в кървави отенъци, предчувствайки предстоящите схватки. Никой друг от варварите не пожела да го придружи, а и той не можеше да изисква това от тях. Всички знаеха че подобна смърт е добре дошла за всеки войн от племето. Въпреки това Разомир не можеше да остави смъртта на приятеля си ненаказана. От много време нещо го влечеше към тези планински хребети, а сега имаше и повод да напусне племето си за да задоволи това желание.
Гнева напираше в гърдите му и погледа му изгаряше от омраза. Той крачеше бавно но непреклонно а кръвта от битката с елфите още багреше дрехите и кожата му. Мрачното му оръжие не бе прибирано в ножницата от часове наред и след спречкването с последните бандити то оставяше тънка алена следа в праха на пътеката. При вида на окървавения гигант, случайните минувачи се смръзваха или забързано тръгваха наобратно. Той наблюдаваше обкръженията си отдалечено и безпристрастно, докато мислите му бродеха из земите на тихия му гняв и жаждата за отмъщение. Разомир не забеляза забързания старец, припряно куцащ срещу него. Не забеляза и четиримата конника, които бързо го застигаха. Не забеляза и шамара на тежката стоманена ръкавица, стоварен върху безпомощния човек, на едва няколко метра от него. Но когато стареца се хвърли върху него, молейки за помощ, той не можа да остане безучастен. Стоманеният му поглед бавно се обърна към ездачите.
- Четирима тежко въоръжени конника срещу един грохнал старец? Нима е толкова опасен? – Разомир отправи поглед към предводителя на рицарите, но въпреки иронията в гласа му, лицето му оставаше неподвижно като камък.
- Не се бъркай варварино, това не те засяга. – конника се озъби – чувствай се щастлив, че няма да обърна внимание на кървавия меч в ръката ти и ще се отървеш лесно!
Метален звън огласи затихналата пътека и птиците от околните дървета се разхвърчаха. Трупът на рицаря се свлече от коня и остана неподвижен в прахта. Разомир вдигна поглед към останалите трима конника, които нервно гледаха ту стареца, криещ се зад варварина, ту гигантското острие, в мускулестата ръка, сега стърчащо от гърдите на водача им. Те се бяха сражавали с варвари и преди, но този беше измежду най-едрите които бяха срещали, а и никой от тях не бе успял много ясно да проследи светкавичното движение, повалило предводителя им. Освен това той държеше оръжието си, очевидно предназначено за две ръце, в една, с непринудена лекота.
Военното им обучение надделя и те като един те пришпориха конете си, като двама нападнаха варварина, а третия се отклони към стареца. Разомир приклекна и зае бойна стойка. Той се оттласна напред и с една ръка парира връхлитащия удар на първия конник, а с другата го грабна през кръста и свлече от седлото. Гигантът завъртя оръжието си, приклекна на едно коляно и закова борещото се тяло под него към пътя. Той бавно се изправи, изтегляйки меча от гърчещия се противник и се обърна за да посрещне следващия нападател, който бе предвидливо слязъл от коня си.
Мечът на рицаря описа широка дъга, но варваринът ловко блокира и замахна с широката страна на тъмното острие. То срещна шлема на бронирания воин, който залитна няколко крачки в страни. После се олюля, а няколко тънки струйки кръв се стекоха през дупките на очния предпазител и човека се свлече с тих стон.
Разомир потърси с поглед последния конник, тръгнал след стареца, но остана вцепенен от гледката разкрила се пред него. Старецът бе вперил поглед в нападателя си, който колебливо пристъпваше напред, с меч в ръка, а от коня му нямаше и следа. Изведнъж въздухът около грохналото тяло се раздвижи и затрептя. Всичко заблестя и избухна в бели пламъци. Варваринът закри очи с ръка, а когато погледна отново от стареца нямаше и следа. На негово място сега стоеше висока и стройна жена с величествена осанка. Тя бе облечена в блестящи жълтеникави доспехи, толкова ярки, като че ли бяха изковани от самото слънце. Буйната й оранжево-червена коса стигаше до кръста и се полюшваше плавно. Поразителната й красота пробуди смътни спомени у Разомир и той не можеше да отърси натрапчивото чувство, че я вижда не за първи път.
Жената вдигна една изящна ръка и с грациозно движение начерта някаква руна във въздуха, която увисна на място. Косата на магьосницата се повдигна бавно, подета от някакъв ефирен полъх на вятъра, доловим само за нея. После прошепна заклинание и руната избухна в пламъци. Тя заблестя и се стрелна към стъписания рицар. Когато се докосна до него, доспехите му се нажежиха до бяло и през пролуките изскочиха пламъци. Предсмъртните му писъци бързо затихнаха.
Разомир понечи да приготви острието си за сражение, но нещо в погледа на жената го спря. Тя го гледаше с нескрита радост и след няколко напрегнати мига се хвърли напред и го прегърна. Той направи една несигурна крачка назад, а тя смутено го пусна и се отдръпна.
- Разомир? Какво ти е? След толкова време можеш поне да... – ярките й, оранжеви очи се вгледаха в неговите и радостта й посърна. – Ти не си спомняш...
- Съжалявам... – Как можеше да забрави жена като тази? Той усещаше че са били близки. Но кога? Всичките му спомени за миналото му бяха ясни. Детството му, издигането му в ранговете на ордата, смъртта на Грату. А ако я бе виждал единствено на сън, защо тя изглеждаше толкова привързана към него? Не, тя очевидно го познаваше и то добре.
- Какво се е случило с теб? – Тя прокара нежната си длан по загрубялото му лице. Топлината се плъзна от бузата по цялото му тяло и едно някак познато чувство на спокойствие го обгърна, макар и за кратко. – Кога ще се върнеш при нас?
- Те го убиха. Проклетите елфи отнеха най-близкия ми приател – Разомир усети как носталгичното чувство избледнява и чистата ярост нахлува обратно в душата му. Захвата на меча му се затегна.
Жената сякаш си отдъхна и загриженото и изражение преля в усмивка.
- Значи скоро ще се завърнеш.
- Какво? Не знам къде трябва да се завръщам, но където и да е това няма да стане преди да си отмъстя. – Разомир изведнъж се сепна и погледна към събеседничката си, която бе започнала плавно да отстъпва и да се отдалечава бавно. – Ти знаеш името ми магьоснице на огъня, но аз не знам твоето.
- Не, Разомир, просто си забравил – Тялото й засия в огнени отенъци, а разстоянието помежду им се увеличаваше – Аз съм Жар – Огнения силует се разпръсна и след секунди от нея нямаше и следа.
Варваринът тръсна глава и се огледа. Единствено труповете на четиримата рицари лежаха наоколо. Той отправи поглед към далечните заскрежени планински хребети и се усмихна свирепо. Въпреки загубеното време за тази странна среща, той бе сигурен че ще намери виновника за смъртта на Грату. Сякаш винаги го бе знаел, но едва сега го осъзна.
Жар...Да, определено звучеше познато.