автор: dred

Шляпането на боси крака го накара да се извърне. Йеремия се изправи с въздишка.
-Съжалявам, синко-измърмори той-но трябва да свърша нещо, което няма да ти хареса.
Късото острие на ножа в ръката му проблесна на танцуващите пламъци.
Слънцето вече беше потънало зад хоризонта и небето тъмнееше, когато детски писък накара стотиците щурци да замлъкнат. Старецът с въздишка потопи ножа във вече тъмните води на реката.
-Обстоятелствата го налагаха, момче-измърмори той.
Момчето прокара пръсти през остриганата си глава. Тук-там бяха останали туфички косъмчета, които ножа бе пропуснал. Старецът му подхвърли сапуна.
-Хайде, измий се. Не искаме да остане някоя бълха или въшка, нали? И си затвори очите, защото щипе.
Докато момчето миеше главата си в реката старецът доизми ножа, гледайки с отвращение как малките насекоми пълзят по острието. В землянките нямаше кой знае каква хигиена и въшките, бълхите и дървениците съпътстваха живота на техните обитатели от раждането до смъртта им, разнасяйки болести и давайки началото на епидемии, опустошаващи периодично тези земи.
Йеремия доизми ножа и се върна до огнището. Гол, седна на наметалото и придърпа мешката към себе си. Започна да вади грижливо увитите пакети, в които беше скромната им вечеря. Не беше кой знае какво- сушено говеждо месо с подправки. Бе твърдо като камък, но за сметка на това засищаше и се разваляше трудно. Имаше и торбичка сушени плодове, които бе купил преди няколко дни от едно селце. Той се намръщи. Беше храна само за един човек. Вече три века бяха минали от както не бе имал спътник, така че беше отвикнал. Трябваше да минат през някое селце и да купи някой неща. Например пресни плодове, прясно месо и... да, определено мляко. Кравешко, овче или магарешко, нямаше значение. Момчето имаше нужда от много витамини и минерали, от които бе лишавано години наред. Беше височко за възрастта си, но слабо... твърде слабо. Не беше нещо, което три хранения дневно не могат да оправят да речем за два или три месеца, но колкото по-рано толкова по... детски писък го накара да се извърни.
-Какво стана???
-Щипе!!!
-Нали ти казах! Просто си изплакни очите и ще ти мине!
Момчето потопи покритата си с пяна глава във водата. По устните на Йеремия се плъзна усмивка.
-Значи можеш да говориш-измърмори той на себе си и усмивката му се разшири.
След няколко минути момчето стоеше до пропукващия огън загърнато в топлото наметало. В мазните си ръце стискаше парче сушено говеждо и го дъвчеше с апетит и вече гледаше към следващото парче. Йеремия, обул само панталоните си го гледаше с жив интерес.
-Кажи ми, синко-заговори той.-На колко години си?
Момчето завъртя поглед към него. Старецът с мъка сдържа триумфалната си усмивка. Странния мътен блясък в сините очи на детето беше изчезнал. И не само това- за пръв път то го поглеждаше.
-Ще ми отговориш ли?
Момчето преглътна хапката сушено месо и избърса устните си длан.
-Роден съм в годината на битката край Сухия поток-гласът му бе тих.-Поне... поне татко казваше така.
Йеремия подръпна замислено брадата си.
-Битката край Сухия поток значи. Тукашната история не ми е кой знае каква сила, но това беше по време управлението на княз Менадий, нали?
Момчето сви рамене в отговор. Не познаваше никакъв Менадий.
-Не знаеш кой е Менадий?
Детето пак сви рамене.
-Добре тогава. Знаеш ли кой е князът на твоето племе?
-Йоргос-с готовност отвърна момчето.-Знам от татко.
-Е, поне това знаеш. А колко зими помниш?
Момчето показа с пръсти.
-Пет... шест... седем-Йеремия кимна.-Значи седем зими. Значи трябва да си на девет или десет години. Да приемем, че си на десет... не, че има някакво значение, но просто съм любопитен. Това с пръстите ме навежда на мисълта, че не можеш да броиш, нали? Смело предполагам, че не умееш и да четеш?
Момчето кимна плахо.
-А за писането направо да не питам, нали?
То се поколеба. Не беше съвсем сигурно какво значеше писане. В селото му никой не можеше да пише. Всъщност стария Гена знаеше няколко думи на езика на племената, които живееха далеч на юг научени по време на великите походи преди десетилетия, но с това всичко се изчерпваше.
-Е, значи ще трябва да поработим и върху други неща освен личната хигиена-изхъмка Йеремия.-Отдавна не съм учил някой да чете и пише така че малко съм ръждясал, но ще видим какво можем да направим по въпроса. А сега да се заемем с нещо по належащо- дрехите. Стой тук. Връщам се след малко. И си вземи още едно парче месо- аз не съм гладен.
Йеремия стана и след миг потъна сред дръвчетата. Момчето можеше да го види силуета му в полумрака спуснал се над хълмовете. Луната грееше в небето заобиколена от хиляди звезди, които разпръскваха мастиления мрак. Старецът постоя в мрака около минута и закрачи обратно към огъня. В ръце стискаше някакъв вързоп.
-Това е за теб-каза той и го подхвърли на момчето.
То смаяни разтвори вързопа. Вътре имаше дрехи. Кожени. Всъщност досущ като тези на стареца. Единствено наметалото беше друго.
-Щавена заешка кожа-каза Йеремия, сядайки до огъня.-Лека е и топли през студените нощи.
-Но как...- изплъзна се от устните му.
Старецът се ухили.
-Казах ти, че владея това-онова.
Момчето плъзна длан по наметалото. Нежната материя погали пръстите му. То впери поглед в стареца, който го наблюдаваше мълчаливо.
-Ти... ти... магьосник ли си?
Йеремия поклати глава.
-Не, не съм.
-Но.. но... но...
-Казах ти и пак ще ти го кажа- владея това-онова, но то не ме прави магьос-ник. Ако не ти харесват мога да...
Момчето притисна вързопа към голите си гърди. Йеремия се усмихна.
-Е, в такъв случай вече са твои. Пази ги, защото известно време няма да получиш друг чифт, а по тези земи трудно се намира нещо толкова добро. А колкото до това-той посочи към купчината мръсни дрехи, които момчето бе съблякло-май ще трябва да се отървем от тях за доброто на цялото човечество. Току-виж пламнала някоя зараза.
Той взе един клон, повдигна мръсните дрехи и с едно движение ги хвърли в огъня. Пламъците запращяха, във въздуха заблестяха искри и след миг стария плат пламна. Към тъмното небе се заиздига вонящ пушек.
-Така е много по-добре-той погледна към момчето-вземи си сушена ябълка. Много са хубави.
Момчето послушно гребна шепа сухи плодове и започна да ги дъвче докато с другата ръка притискаше дрехите към гърдите си. Бяха негови... всъщност първото истинско нещо, което притежаваше. Не бе нужно да го дели с братята си или сестрите си., никой не можеше да му ги вземи... бяха си изцяло негови. То задъвка сушените плодове.
-Не прекалявай с яденето, синко. Може да не ти понесе, а е грехота хубава-та храна да се повръща. Особено в земи като тези.
Над лагера отново се възцари тишина. Щурците все така пееха, водата ромолеше, а някъде сред хълмовете крякаше сова.
-Кой си ти?
Йеремия стреснато откъсна очи от танцуващите пламъци, които поглъщаха мръсните парцали.
-Какво?
-Кой си ти?
Той се усмихна. Подръпна брадата си, гледайки момчето с непроницаемите си кафяви очи.
-Казах ти, че съм роден под името Йеремия и не те излъгах, но вече много години ме наричат Тъкача на светове.
-Колко... колко години...
-С тази ще станат три хиляди.
Парче сушена ябълка се изплъзна между устните му.
-Ти... ти... ти бог ли си?
Йеремия се засмя.
-Бог? Не разбира се. Аз съм... всъщност ми се иска да кажа „просто човек“, но това не е съвсем вярно. Истината е, че съм тъкач на светове. По-добро определение няма да чуеш.
-Има ли...
-Други?
Момчето кимна.
-Да, има-отвърна Йеремия и отново впери кафявите си очи в огъня.-Всъщност някъде там-той махна към полумрака, който беше обвил хълмовете-бродят още дванадесет като мен... тринадесет ако трябва да вярваме на някои апокрифни легенди.
-Апо... апо...
-Апокрифен. Означава нещо като неофициален, непризнат.
Момчето кимна. Йеремия се усмихна и го потупа по остриганата главата.
-А ти моето момче си моя чирак. Търся те толкова отдавна, че вече не помня от кога. Пребродих целия свят десетки пъти и най-накрая те намирам в някакво мизерно селце насред нищото. Моят чирак, истински чирак, който е благословен да овладее Занаята... знаеш ли, баща ти те продаде за пет сребърни монети. Ако бе поискал хиляда таланта злато щях да му ги дам без дори да се замисля.
Момчето сведе поглед към земята.
Пет сребърни монети.
Толкова струваше. Баща му го бе продал за пет сребърни монети. Не, че беше кой знае каква рядкост родителите да продават децата си. Често из селата обикаляха търговци на роби и особено в трудните години бяха доста често се връщаха с богат урожай. Обикновено купуваха момичета и доста по-рядко- момчета. Какво се случва с тях не беше кой знае каква тайна дори за едно малко момче. По-красивите и здравите отиваха в бардаците в шепата градове, които се издигаха в тези земи. Останалите биваха препродавани на робските пазари и от там нататък единствено боговете знаеха каква е съдбата им.
Роби...
Момчето потрепери.
Йеремия се протегна и дръпна наметалото, за да скрие голите му рамене. Когато то вдигна поглед видя топлата усмивка на стареца.
-Знам какво изпитваш, синко. Далеч си от дома, с човек, който не познаваш и който те плаши. Не знаеш какво те чака занапред, а си твърде малък да се бориш със съдбата си. За това искам да ме чуеш с добре. От днес ти си мой чирак и аз ще те науча на всичко, което умея. Един ден... и този ден ще настъпи съвсем скоро, ти ще си този, който ще кове съдбата, а не тя теб. Никога вече няма да си гладен, никога вече няма да плачеш, никога вече няма да коленичиш пред когото и да е. Никой княз, вожд, цар или император на този свят ще те накарат да сведеш глава пред него, защото ти ще си Тъкач на светове, а тъкачите...-той погали главата му с коравата си длан-... а тъкачите не се кланят никому... дори един пред друг не свеждат глава. Разбра ли?
Момчето кимна. Гледаше този мъж, който наричаше себе си Йеремия, Тъкача на светове и не знаеше какво да мисли. Луд ли беше този старец или казваше истината? Наистина ли тези... тези тъкачи бяха толкова могъщи, че не скланяха глава никому?
-Не искам да те лъжа, синко-Йеремия въздъхна-товарът, който носим на плещите си е огромен. Няма да ти разказвам, защото скоро ще дойде денят, който ти ще го поемеш, а аз най-накрая ще съм свободен-кафявите му очи помътняха сякаш виждаше нещо, което се намираше далеч отвъд тези хълмове.-А аз ще бъда свободен. След три хиляди години... най-накрая... аз ... ще съм... свободен-в очите на стареца за миг блеснаха сълзи.
-Аз...-заекна момчето смаяно от чутото и видяното.
-Ти ще си моя чирак. Работата ти е да научиш всичко, което умея и един ден да ме заместиш като тъкач. До този ден ще трябва да си много внимателен, защото…-той докосна белега на дясното си рамо-…защото както виждаш много опасности стоят на пътя ни. Не се бой, аз ще те пазя така както ме пази моя господар преди много време. Освен на Занаята ще те науча и на много други неща, които ще са ти полезни за в бъдеще и нямам предвид само да четеш, пишеш и броиш. Въртял ли си меч?
Момчето поклати глава.
-Е, още си малък за меч, но как да си служиш с нож мога да те науча. Ще ти покажа и това-онова от ръкопашния бой поне докато не заякнеш за нещо по-добро. Какво ще кажеш?
-Звучи... звучи добре... господарю.
Старецът се разсмя от сърце.
-Песен за ушите ми. Бях забравил колко хубаво звучи. Господарю...-той поклати глава.-За последен път ме нарекоха така преди има-няма три века. Хубаво е пак да го чуя.
-А сега какво... какво ще правим?
-Като за начало ще се наспим. Утре ще тръгнем на юг, защото много скоро по тези земи ще стане наистина опасно. Княз Йоргос Златобради вече събира войници за поход срещу северите, в чийто земи ще навлезем съвсем скоро. За мен не е кой знае какъв проблем... вече дори не помня колко войни съм видял, но за теб...-Йеремия го потупа по главата.-Твърде дълго те търсих, за да позволя да пострадаш заради някакъв дивак, който иска да си построи нов дворец със заграбената плячка без значение живота на колко хора ще струва. Пък и на юг климата е доста по-приятен и хората не се опитват да ти отрежат главата, защото си от погрешното племе... е, поне не твърде често. Виждал ли си морето?
-Какво е море?
-Значи не си. Ами морето е нещо като огромно езеро, но със солена вода.
-Солена?
-Аха. Като го видиш ще разбереш. Ще те науча да плуваш.
-Аз мога да плувам.
-Но не и в море. Повярвай ми, там ти трябва малко по-различна техника.
Момчето кимна. Нямаше представа за какво става въпрос, но звучеше... звучеше -колкото и да не му се искаше да признае- интересно. Море...
-А какво правят тъкачите?
По устните на Йеремия се плъзна усмивка.
-Те тъкат.
-Какво тъкат?
-Светове.
Момчето замълча опитвайки се да осмисли чутото.
-Това като магия ли?
-Не точно, но някои хора ги бъркат.
Момчето отвори уста, за да зададе поредния въпрос, но Йеремия го изпревари.
-Знам, че имаш хиляди въпроси, но животът на един човек не е достатъчен, за да се отговори на всички. Обаче ще ти обещая нещо. След двадесет лета ти не просто ще знаеш отговорите на всички тях. Ти ще видиш и овладееш тези отговори.
-Двадесет?
-Струва ти се много време, нали? Обаче, повярвай ми, момчето ми, ще дойде ден, в който две десетилетия ще ти се струват просто като въздишка. Тогава ще разбереш какво значи вечността.
Йеремия се отпусна с въздишка на земята и впери кафявите си очи в тъмното небе окъпано в сиянието на хиляди звезди.
-След двадесет лета момчето ми-прошепна той.-Моят товар ще бъде твоя отговорност и заради това ще ме намразиш така както аз намразих своя учител. Но един ден... ден като този, който мина днес ти ще ми простиш така както аз ще простя на своя господар.
Момчето не отговори вперило очи в танцуващите пламъци. Оранжеви отблясъци играеха по лицето му.
-Синко?
-Да, господарю?
-Така и не ми каза как ти е името?
-Алдуин, господарю.
-Алдуин... Алдуин, Тъкача на светове. Добре звучи.
След миг Йеремия вече спеше и за пръв път от три хилядолетия сънят му донесе облекчение.

Седемнадесет години минаха като една въздишка.
-Ти ме излъга, господарю.
-Да, наистина. Казах ти ще ми трябват двадесет лета.
Мъжът, в който се бе превърнало онова слабо момче се засмя с плътния си глас, а сините му очи искряха като диаманти.
-Нима лъжеш чирака си, господарю?
Тихият смях на Йеремия екна в отговор.
-Вината е общо, синко. А сега готов ли си?
-Не знам, господарю.
-Хубав отговор... и искрен. Преди това обаче искам да те помоля за нещо.
-Каквото и да е ще бъде изпълнено, господарю.
-Прости ми.
-Аз...
-Замълчи! Днес не е денят за тази прошка. Кога ще дойде той сам ще усетиш. А колкото до мен... мисля, че времето да простя на своя господар най-накрая дойде. Ще ме оставиш ли за малко насаме?
-Разбира се, господарю.
Когато старецът пристъпи към него по бузите му стичаха сълзи. Той не се опита да ги избърше.
-Е, времето да напусна този свят дойде... най-накрая.
Алдуин не отговори. Думите вече не бяха нужни.

И после минаха четири хилядолетия…