автор: lordly

Колко му е да забиеш мацка в НЕТ-а. Повечето и си го търсят.
И ето, че седя на гарата в Сопот и си чакам „завоеванието”, чиято презентация подсказваше, че от софийският влак ще слезе „Лепа Брена” с раница и желание за катерене до хижата, и нещо още по-така.
Не беше с размерите на Брена, но беше лепа и се беше издокарала с токчета, а не за планина. С малко чар и доста убеждения й купих маратонки, качих я на лифта и след уреденото добро настаняване, барбекю, бутилка бутиково червено, и близостта на телата, звездите и планината, насутринта поехме по пътеката надолу. Често обръщахме глави и се възхищавахме на реещите се над нас делта и парапланеристи. Беше ми хубаво. Имах усещането, че и аз летя: май се влюбвах.
Забелязах ги, едва когато се приближихме. Бяха три момчета, а планерът ги беше почти покрил. Лаик нали съм, поздравих с усмивка и вкарах нещо като:
- Почивка а? Останала ми е една бира...
Погледите им ми подсказаха, че съм сгрешил. Момчето с очилата береше душа. Чакаха спасителен екип. Не знаех как, но исках да помогна. Знаех, че не мога да продължа надолу. И тогава чух:
- Хайде, остави ги сами да се оправят! Влакът ми е след час!
Усетих, че увисвам без крила и падам...и осъзнах въпросът, прочетен в очите зад очилата на момчето, „дали ще мога отново да летя?”