Всяка вечер щом здрачът
с жест заучен надипля деня на къделя
аз запридам от нея писма...
Пиша бавно, а бързо живея .
Остарявам, а не стигам онази следа.
Не се случва, като сянка ми бяга...
Уморих се да тичам и назад да надничам.
Колене мечтата по тъмно преви.
А следата ти бяга ли, бяга ли, бяга.....
Всяка вечер щом здрачът
с жест заучен ми бърше челото
аз виждам на двора куче бездомно.
В шепите топли на юли и здрача
много прилича бездомното куче
на лятно, бивше момиче..