автор: mamontovo_dyrvo

Беше един слънчев октомврийски ден в Китенския дебелариум. По-голямата част от питомците му, изтощени от голямото обедно плюскане, в размер на двайсетина калории, се бяха разлeли по металните пейки с дървени седалки и се грееха на слабите есенни лъчи.
Едни лениво пълзяха по живописните алеи, обградени от още цъфтящи трендафили или каквото и да бяха там китки, други се облягаха на сянка под кичестите жълто-червено-зеленикави дървета и монотонно преживяха. Пейзажът удивително напомняше кадри от филма Джурасик парк. Даже от някъде се чуваше ревът на тиранозавър рекс. Страховитото ръмжене би потресло всеки човек със слабо сърце, но обитателите на този парк знаеха, че всъщност гъргорещите звуци идваха от отворения прозорец на стая четиристотин и тринадесет, където бате Боби похъркваше след „обилния” обяд.
Кой не знае бате Боби? Този изключителен представител на човешката раса, този сто осемдесет и девет килограмов колос, с дълга, черна и права коса и великолепни, винаги добре сресани мустаци, с привидно бавна, но гъвкава походка, като на бенгалски тигър и със също толкова голям апетит. Един от героите на Китенско-дебеларския епос и един всъщност супериозен пич.
Боби живееше в планинско градче, не от най- големите, но от най-известните, където освен него, доста назад в годините е бил роден най - великия българин. Работеше в тамошния клон на „Родопа” като счетоводител, уважавана, но не особено престижна по социалистическо време професия. Заплатена по някакъв начин, но то тогава престижни-непрестижни, всички професии се заплащаха символично, общо взето нещата звучаха по познатия на всички принцип, „те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим ”. Макар, че и до сега е така и не разбирам защо англичаните имали най-старите традиции в света. Глупости...
Малко тегаво му вървеше животецът на Бобката, че то за исполините повечко финанси за храница бяха нужни, но той беше оправен човек, готвеше великолепно и сосестите му манджички се съчетаваха с повече хлебец. Така балансите си отиваха на мястото, а и да не забравяме каква професия практикуваше. По му тежеше самотата, с малко люде контактуваше след работа той, неразбран падаше, не вникваха в богатата му душевност хората и като че страняха от него. Въпреки че представителките на слабия пол го харесва, по едричките,разбира се и сравнително често му се случваше да замъкне нещо в огромния си, правен по поръчка креват, не се беше престрашил да влезе в гилдията на бракуваните. Той не близваше алкохол, а българинът се забавлява така, простичко, напиваше се по малко и забравяше за несгодите.
Боби не се беше родил дебел. До четвърто отделение бил слабичко, възвисоко момче, чернооко и весело. Но за беля се случило нещастие, не голямо, ама достатъчно да промени живота му завинаги. Както си бил задрямал на една полянка, докато другите деца от пионерския лагер си играели наоколо, да вземе през лицето му да пропълзи един смок, гаден, дълъг, жълт смок. Тя, гадината си пълзяла просто, ама представяте ли си какво е, когато се събудиш и видиш такова нещо да минава през брадичката ти! Ужас не, ами...И след тази случка, Бобката получил силен стрес, започнал да пълнее. Ама здраво, нещо си се отключило, ударило го в обмяната на веществата и колкото и да го водили техните по доктори, баячки, билкари и не знам какви си още, лечителската гвардия била напълно безсилна.Само един, възстар, пенсиониран лекар им дал съвет да започне да спортува, ама силови спортове – като вдигане на тежести, гюле, диск и каквото имало с тежки натоварвания, иначе щял да пълнее напълно неконтолируемо. Та от спортовете разни Боби придобил гъвкавата си походка и както след малко ще дойде реч, и великолепното си чувство за ритъм при танците. Той беше страхотен танцьор! Това се видя още след мижавите вечерни хранения, когато на задължителните танци в „Елисейския дворец”, така бяхме кръстили пригодената за дансинг столова, Бобката се носеше като лебед, летеше като лястовица или приклякаше като пума, готвеща се за скок. Пируети, фигури на летящи жерави с ръцете – вихрено, вдъхновено и красиво! Като за сто осемдест и девет килограмов де, но то пък не бяхме и в Болшой театър,я..
Не така стоеше въпросът, когато дансенето се извършваше в дискотеката на ЦСКА, единствената танцувалница, която не затваряше и през четирите сезона. Тогава Батката обираше аплодисментите на всички – наши, местни, чужди и всякакви. Всички импозантни и не до там импозантни хубавици умираха да се реят около него, да валсират, да суингират и тангират, защото нямаше танц, който той да не владееше. Не слизаше от дансинга, докато ние си дезинфекцирахме гърлата с Джони след Джони.
Една вечер пак допивахме във въпросното заведение, Боби се вихреше на полупразния дансинг, около него пърхаха няколко сто килограмови пеперудки, когато
десетина доволно подпийнали младока, по на двадесет и няколко годишни, направиха опит да завземат дансинга. Започнаха да му подвикват да се дръпне, наричаха го тулум, варел и там други такива. Ние на нашата маса не бяхме по-малко от тях, а и категорията ни беше по висша. Заро даже се понадигна, но Лечо, съгражданче на Боби, ченге някакво, ни каза да се успокоим. Да, ама ние гледахме доста напрегнато грубата инвазия на бабаитчетата. А те продължаваха с агресията си, особено един, доста атлетичен гадняр, който крещеше на Бобито да преместел торбите си другаде, да си стопял салото в някоя фурна за хляб, че другаде нямало да влезе. Бобката се беше свил в единия край на площадката и с мек глас ги увещаваше, че дансинга е голям, че за всички има място под слънцето и въобще с дипломатични слова се опитваше да смекчи ситуацията. Ние бяхме настроени кръвожадно от обидите и от градусите на Джонито, но милиционерчето ни възпираше, страшно нямало.
Няма, няма, но изведнъж онзи, гадния налетя. Налетя мамицата му с, ляв прав, ей така, без предупреждение, подло. В този момент обаче, левият крак на бате Боби светкавично се изстреля нагоре в едно класическо „маваши гери” и се спря в челюста на агресора. Кракът се спря, но не и тъпчото, който отхвръкна на няколко метра от центъра на събитията и се приземи ничком на дансинга. Два лакътя, ляв и десен, проснаха още двама, а един „уол кик” в левия крак на четвъртия го парализира. Тогава налетяхме като булдозери и ние, но вече нямаше смисъл. Бате Боби нареждаше жалостиво, че на, той им казал, ама те не та не.Изцапали дансинга с кръвчица, кво ще прави ди джейчето сега, вместо да пуща музика трябва да чисти, ама и като не можете бе що пиете бе,момчета., що се наливате? Тц, тц, тц! Гледай какво станало сега. В тишината, защото ужасеният ди джей беше спрял музиката, се чуваше само речитатива на Борката, аплаузите и тихия смях на дамите, които вече го наобикаляха, за да продължат вихрените танци. Останалите натрапници вече влачеха „труповете” и вдигаха примирено ръце. А Лечо се хилеше и ни обясняваше, че един от спортовете на Борко бил каратето, че бил треньор и така докарвал по някой лев допълнително и имал не знам какъв си пояс. Брей, взе ни ъкъла тоя човек – представете си три Брус Ли-та и два Ван Дама в едно тяло. Иначе бил миролюбив човек, ама като ти засегнат честа, прошка няма.
Бате Боби не беше по- възрастен от нас, я имаше две-три години разлика, я не..Това „бате” което съпровождаше името му беше знак на уважение пред добрата му душа, пред сърдечността, с която се отнасяше към всички и разбира се – пред величествените му габарити.
Батката обичаше да си похапва, а това си и личеше. Храната в стола не му стигаше до никъде и той си носеше от в къщи едно малко котлонче, от ония обикновените, със спираловидните реотани, на които си готвеше както той се изразяваше, разни манджици. Канеше ни да опитваме и си заслужи аплодисментите – готвеше човекът меракликийски. Култ си му било яденето, както обичаше да казва.
Един път, като идвал към офиса ми в София за да се видим, точно пред сладкарницата на „Фритьоф Нансен” и булевард „ Васил Левски” , срещу НДК, впечатлена от осанката му го спира някаква жена, както той се изрази „откачалка пълна” . Тя пожелала да направи много сериозно предложение във връзка с наднорменото му тегло. Бобката казал „да”, но при условие, че го почерпи една пастичка в сладкарницата. След което мадамата го въвела и му сервирала пастата, а нашият титан я мушнал за секунди. И тогава рекъл, че целият е в слух..” Откачалката ” в този миг се изправила, артистично и рязко обърнала ревера си. Там лъснала огромна, кръгла значка с надпис „ АЗ ОБИЧАМ ХЕРБАЛАЙФ”. Застинала в героична поза и зачкала да види какво впечатление е създала. Бобката също светкавично скочил с едно благоговение в погледа и точно когато тя очаквала да ревне почтително „Спасителко моя”, също рязко дръпнал ревера си! Но на неговата, огромна кръгла значка пишело „ОБИЧАМ ДА ЯМ” !!! И напуснал полесражението победоносно. Докато се хилех, и му казвах, че това е хубав виц, Боби си обърна ревера.на якето. Надписа на значката направо ми избоде очите. Сринат от смях го поканих в „Белия бор” на обяд. Ми какво, човека обичаше да яде.
Самотата си е недостатък в живота, но пък ние, хората сме призвани да се борим с несгодите и да превърнем живота си в нещо по добро. Бате Боби намираше в Дебелариума същото, което намирахме и всички останали. Той беше открил „Острова на свободата” много години преди нас. Дошъл да смъква килограми, беше разбрал философията на себеподобните си и вече повече от десет години идваше тук, за да се потопи в морето на спокойствието и дружелюбието на дебелюдието. Защото тук всички изпитваха уважение един към друг. Веселието на Острова беше гарантирано. Бобката беше намерил „ Мястото на живота си”, това беше ясно, но незнайно как успяваше да намери начин да се забърка в най невероятни ситуации, които привличаше както гръмоотвода светкавицата. И може би това беше причината, около него да ври и кипи. Търсачи на силни усещания не липсваха.
Преди няколко години бате Боби пак пристигнал Китен. Дошъл два-три дни по-рано, тропосал магическото котлонче пред вратата на апартамента си и зачакал началото на смяната. И разбира се се оглеждал за някоя Дулцинея, щото нещо сушата го била сгащила. Забелязал я веднага – млада, руса, красива, е порядъчно едра, но когато си близо сто и деветдест, всяка мацка шейсетина кила по–лека от теб си е направо вейчица. Котлончето свършило работа, таман бил сготвил свинска чорбица ала Би Боб, благородната девица минала по алеята и той я поканил на обяд. Тя приела. Бобката имал две лъжици, но нямал две паници и взели, че изкусали чорбето направо от тенджерето. Абе, дето се вика, две лъжици-една цел. Пасторална картинка. Успокоени, цяла вечер си гукали, на другия ден се разхождали, държали се за ръце, гледали се, опознавали се. Тя се оказала студентка по медицина, трети за четвърти курс. Студентите са или трети или четвърти курс, така че тази формулировка май значела, че има изпити да взима. Има,няма, целта на Бобито била друга, не образователна, а чисто сексуална и това му личало от всякъде, най вече от посоката на лакомия му, ококорен поглед.. Момата нямала май нищо против, ама още се държала на положение. До следващия ден, щото и при нея била сигурно дълга половата суша. Смяната започнала, хората се събрали, новосформираните групи тръгнали на поход, да се опознаят людете по между си и да поопознаят маршрутите по които щели да мятат килограмите си. Бате Боби и Мария, така се казвала филибелийката, вървели най-отзад и сърцата им пърхали като стадо прилепи в полет. И двамата знаели къде отиват, когато едновременно и мълчаливо завили към близките пясъчни дюни. Прислонили се до една, бавно и акуратно Мария постлала легло за двама с чаршафа, който извадила от плажната си чанта, оправила прилежно гънките му, бате Боби нежно казал, че я желае, тя по котешки измъркала нещо за взимните чувства, трескаво хвърлили дрехите от себе си и настанала неуписуема сумистка любовна игра. Целувките, те са ясни, навсякъде я покривал Бобката и по сочните устни, и по щръкналите зрънчовци, големи колкото сини сливи и навсякъде, и навсякъде, и навсякъде, и тя и той..И се милвали, докосвали, драскали, притиснати плътно и радостно..Игра, игра, ама трябвало всичко това да се подпечати и единствения начин бил незабавно проникване. Едно е да се каже, друго е да се направи. И се завъртяло едно кълбо, не е за разправяне – корема на Боби огромен, краката на Мария - дебели, и тя със сериозно коремче, не се получавала работата. Не се отказвали те, след многото мъки при мисионерската поза решили кучешката да опитат. Обаче, връх на естетиката – лъснал ония ми ти задник, голям и кръгъл като батискаф, а корема на Борката – колкото пясъчна дюна. А иди прониквай да те видя, Мъка, мъка , мъка...По едно време ги налегнала умора, полегнали, Бобката помолил с най-нежния си и пресекващ от вълнение гласец да разрешат проблема някак, например по френски и Мария откликнала. Надвесила се тя... и изведнъж извикала:
-Абе Бобка, какво става с теб, ти си много зле бе, никой ли не ти е казвал? Трябва на лекар да отидеш! Незабавно!
-Какво, какво има - уплашено попитал бате Боби, а мъжката му гордост започнала да сдава багажа.
-Ами ти имаш тромбофлебит, там долу, на ... говорела тя като сочела достойнството му и гледала ужасено. Да вървим при главния лекар на санаториума за талон и утре в Бургас!
Юрнали се те в балонен тръст и право при доктор ти Карабаджаков. Влиза Боби, хъката мъката, дай един талон за кожно-венерически лекар, имам голям проблем. Пита го доктора какво му е, дали той не може да помогне, но Бобката не и не. Нямало как, след половин часови спорове дал му Карабаджака талона и рано сабахлем Батката разтърсил автобуса, влизайки незнайно как през тясната му врата и право към Бургаса града голяма..
Докато иде в болницата станало обяд. Ама тича той, намира кабинета, чука и влиза.
Посреща го едно голобрадо докторче, гледа талона, няма диагноза и го пита от какво се оплаква. Батето обяснява, че работата е дебела и че ще говори само с началника на кожно-венерическото отделение и с никой по-долен. А сега де. Докторчето се притеснило, чуди се какво да прави, да звъни ли на шефа, да не звъни ли, ама ако не звънне, а е нещо сериозно? И вдигнал слушалката, обяснил на шефа, моряк ли е явно попитали отсреща, същото попитало и момчето, затулвайки говорителя с ръка.Боби отвърнал отрицателно и като затворил, младокът го уведомил, че до дест минути шефът му ще се появи, да почака. Влита шефа след малко, запъхтян като ябълкарски кон, облича пресилката без да поздрави, праща колегата за кафе и казва на Бобката да си свали панталона и да покаже за какво става въпрос. Докато се събличал Боби, го попитал от къде е пипнал тая работа, Боби чинно отвърнал, „от Мария разбрах, тя следва медицина, аз не знаех”. „После ще ми да дадеш адреса и, всичко това трябва да се спре навреме” – допълнил кожния. Съблякал се Боби, оня си наместил цайсите, сложил ръкавиците, гледа, пипа, стиска, върти и вика:
-Какъв сифилис бе, ти обикновен катар нямаш, какво правиш тук и що ме разкарваш като че съм някакъв новобранец, мизернико скапан!
-Ми нямам разбира се, мойто е къде по страшно, трмбофлебит на пениса имам бе докторе! Как ще живея от тук на сетне не знам..Много съм уплашен, Мария каза че било много опасно!
Тук доктора му теглил една майна и сигурно щяла да го ступа ако не бил три пъти по дребен от него.
-Няма тромбофлебит, няма сифилис, няма гонорея , здрав си като слон бе, идиот с идиотите, дори не ти е малък - и му обяснил, че в Бургас през последната седмица били открити три случая на сифилис у моряци. Като чул, че има вече и сред цивилното население в негово лице, за малко да припадне и се юрнал към болницата. Сърцето му щяло да изкочи докато препускал насам. Бате Боби не издържал и се разхилил на глас, усещайки каква каша е забъркал, а и да метне от себе си натрупаното от вчера още напрежение. След секунди и доктора олабил нервата, разсмивайки се почти истерично. Теглили по няколко майни на Мария, сбогували се и Бобката се затирнал към Дебелариума, при оная гаднярка, дето го направила за смях пред цялата бургаска болница, надявайки се, че няма да се разчуе и сред висшето общество в Китен.
Пристигнал, връхлетял като вихър, с най-зверската си физиономия напред, скърцал със зъби, фучал, същински Змей Горянин, а тя на прага го посрещнала с весел момински смях и го попитала най-невинно, като самодива, харесала ли му е шегата. Батката, добряк нали е, къде да търси тепърва нещо друго, нали тромбофлебита му се разминал, а и харесвал я, попогледал известно време сърдито, пък пуснал една усмивка под елегантния мустак. Придърпал мацето към себе си, и я бухнал със заден полусуплес в кревата, който уплашено изхълцал. Вече спокойни и уверени, намерили те позата на щастието и цял месец я практикували по всяко време на деня и нощта, пъшкащо, скърцащо, доволно шумно, за ужас на комшиите, които тропали неистово по стените да спрат, ама кой ти обръща внимание на някакво си чукане, когато чука?
Ами това е... Тия шумове после се чували дълго време от към Карлово и София, че на два пъти и от къде Пловдив. То... Тих живот – жива скука!