автор: Milvushina

Идеята за гробището ми хрумна първо преди години докато играех Shandalar. Това е една антична игра базирана на Magic the Gathering от зората на компютърните игри – създадена е за Windows 95, толкова е стара. Shandalar ми е като стара парцалена кукла от детството. Сега на пазара могат да се намерят прекрасни играчки, една от друга по-изящни и интересни, но никоя не ми е толкова скъпа, колкото старата Соничка с големи емайлови очи и накъсано от преобличане сукманче. Така и с Шандалар. Минали са поне 15 години откакто е била пусната на пазара, но аз всяка зима се връщам към нея заради сладката носталгия по хубавото старо време, когато бях ученичка, а светът ми се струваше бял и черен като ням филм с Лилиян Гиш.

Ето така се случи всичко. Седях си една сутрин у дома и докато чаках мобилният ми да звънне, играех на бързи обороти на Шандалар. Звънна. Спрях играта на пауза. Вдигнах. Казах “ало”. Слушах. Минута по-късно с изтръпнали пръсти натиснах малката червена слушалка на бутона на телефона.

Предполагам съм прекарала следващия четвърт час с ръце подпрели глава, с празен поглед вторачен в монитора. Дори не си спомням как са пуснала отново играта. Знам само, че изгубих дуела, а на екрана се показа гробището, където бяха погребани изгубените в битката генерали.

“Днес мечтата ми умря,” казах аз на глас и избухнах в сълзи.

Час по-късно, нехаеща за намачканата си риза и пълната липса на грация, седнах тежко на бетоновото перило на подлеза. Зазяпах се в облите върхове на обувките ми произведени в Китай в безрадостно очакване на градския транспорт. Не спирах да мисля, че с прекрасния ми, вълшебен, приказен блян е свършено. Изведнъж образите от сутринта се смесиха и аз си представих мечтата си измежду гробището на моите генерали в Шандалар. Беше изписана с четвъртити букви на сив камък, а над нея – почивай в мир.

И тогава си помислих, мечтите ми са също като хората: имат собствен живот. Раждат се, оставят отпечатък, после се разделяме. Но какво става с тях, когато приключим? Има ли гробище за страстта?

И така си мислех за всички онези чудесни неща, които си бях поставила за цел да осъществя в последните една-две години. Започнах да броя и... загубих брой. Толкова планове бях направила, така усърдно се стараех за осъществяването им и ето че трябваше да ги загърбя.

Представих си всичките си мечти през последната година и годините преди тях, мъртви и заровени в гробище, с надгробни плочи на тях. На един от тях пише "да се срещна отново с момчето със сините очи", на друг "медицинска диплома", на трети просто име. Всички те наредени заедно. Някои бяха насилствено убити от обстоятелствата, други бяха умрели сами с възрастта. Също като хората, някои си бяха отишли твърде бързо и щяха да ми липсват, но повечето бяха произвели наследници, които се бяха превърнали в настоящи мечти преди също да отмрат. Гробището на мечтите и страстите ми е пълно, но също като истинското, няма как да спреш смъртта и дори да се препълни, още `покойници` ще дойдат.

Тогава си спомних за трепетното ми очакване преди да дойде лошата вест. Някои страсти човек трепетно очаква да отминат, за да бъдат погребани, но за съжаление просто не става. Мечтите, страстите и любовта, които ми изглеждат като части от едно цяло, имат не само смърт, но и собствен живот и се борят за него. Някои печелят. Повечето се озовават в гробището редом до своите предтечи.

Животът щеше да е толкова по-лесен, ако някои страсти никога не умираха, а други просто си отиваха сами. Смъртта обаче не те пита. Тя идва и безмилостно жъне наред. Единственото, което човек може да направи, е да помни.

И днес, в тази сутрин и този ден, затварям очи и си представям гробището на погребаната ми любов. Какви епитафи бих сложила? Сякаш едно изречение може да опише някого, с неговите страсти, мечти и любов.

Почти ме кара да изпитвам любопитство какво ли пише на моята надгробна плоча в чуждите гробища на любов. Като се замисля обаче, не ми стиска да знам.