Желязото във нервите ми свърши
и трябва да прохождам по въже,
да пусна в капилярите си стършел
и жилото му да ме прободе.
Не съм се учила на равновесност
и все залитам по ръба,
от който всяко падане е лесно,
а знам, че ми е здрав гърбът.
Но ето, че е нужно да се движа
и от високото да нямам страх...
Да събера на куп големите си грижи,
а малките - на купчинка до тях...
Да драсна с клечка, та каквото стане,
желязото горещо се кове...
Живот такъв един ме хвана -
пожар от край до край по туй въже.