автор: nikoi

А мислех, че късметът ми не е
в една обезлистена детелина.
Сънувам хармонично битие
в желязна и ръждясала пустиня.
Аз съм проклета да изцеждам плач
от хладното гранитно безразличие.
Милион години из света ви крача
и сипя думи много страшно ничии.
Приемам се. И падам като гръм
на нищото разпукнато в средата.
Какво съм ли? Не зная. Просто съм.
Отвъд пунктира блед на сетивата ви.
Нещастна ли? Щастлива ли? Уви:
ези или тура в еленов гулден.
Светът кръжи, върти се и върви
нагоре тикащ камъка по урвата.

Милион години аз съм своя жертва.
А мислех, че животът ме измами...
Изкуството е зъб с оголен нерв
на висналата челюст на света ми.