автор: Albatros

Централна автогара беше в мрак.
Но вътре с теб ми беше супер яко –
аз си поръчах кола със коняк,
а ти си взе кафенце с малко мляко.

Издърпах от покривката конче –
и вързах го на малкото ти кутре,
за да си имаш спомен от момче
и да си го обичаш – днес. И утре.

А келнерчето пална тиха свещ –
и гледах те през пламъка – Светица,
готова подир мен да тръгне пеш,
до края на света да литне – птица!

Но в пет без десет бусът изтрещя.
Вратата изсвистя – крило на прилеп.
Ти смачка целофана със цветя –
нелепите прощални карамфили.

И по-добре да беше тряснал гръм,
да лиснат върху София порои –
пред ужаса, че цял живот ще съм
мъжът, накъсал сънищата твои...

Защо се друсам в тоя автобус –
вмирисана на студ и нафта морга?
Бих предпочел в Съветския съюз
без теб да ме заточат на каторга!